Фьодор Достоевски - Идиот

Там го чакаха вече. Вдовицата бе ходила на три-четири места, отбивала се беше дори у Рогожин: ни вест, ни кост. Князът я изслуша мълчаливо, влезе в стаята, седна на дивана и почна да разглежда околните с вид на човек, който не разбира какво му говорят. Чудно нещо: ту беше много наблюдателен, ту изведнъж ставаше невероятно разсеян. Цялото семейство казваше по-късно, че се учудвало този ден на странното му държане; „може би това бяха вече първите признаци“. Най-после той стана и помоли да му покажат стаите, в които бе живяла Настасия Филиповна. Това бяха две големи, светли, високи стаи, много добре мебелирани и сигурно не евтини. Тези дами разправяха отпосле, че князът разглеждал с внимание всяко нещо в квартирата; като видял на масичката разтворен френски роман „Madame Bovary“ 137, взет от някаква библиотека, той подгънал страницата, на която била разтворена книгата, поискал позволение да я вземе и въпреки възражението, че книгата е взета от библиотека, сложил я в джоба си. Той седна до отворения прозорец и като забеляза масичката за игра, изписана с тебешир, попита кой е играл. Те му казаха, че Настасия Филиповна всяка вечер играла с Рогожин на карти — на трупа, на преферанс, на „воденичар“, на вист, на козове — на всички игри, и че те почнали да играят на карти едва напоследък, след като Настасия Филиповна се преместила от Павловск в Петербург, защото тя все се оплаквала, че се отегчава и че Рогожин седи по цели вечери, мълчи и не намира теми за разговор, дори често плачела; и ето неочаквано една вечер Рогожин извадил от джоба си карти, Настасия Филиповна веднага се разсмяла и почнали да играят. Князът пепита къде са картите, с които са играли. Не можаха да му ги покажат, защото всеки ден Рогожин носел ново тесте карти и след свършването на играта ги прибирал в джоба си.

Дамите посъветваха княза да отиде още веднъж у Рогожин и да потропа по-силно, но не сега, а вечерта: „Може пък нещо да се разбере.“ Вдовицата на учителя сама предложи да отиде през деня в Павловск при Дария Алексеевна, за да види дали там не са научили нещо. Князът бе поканен да дойде към десет часа вечерта, за да изготвят за всеки случай план за действие за другия ден. Въпреки всички утешения и окуражавания пълно отчаяние обхвана душата на княза. С неизразима тъга той стигна пешком до хотела си. Летният прашен, душен Петербург го притискаше като в менгеме; блъскаше се сред груби и пияни хора, взираше се в минувачите, без да знае защо, и може би извървя много повече път, отколкото трябваше; почти се беше стъмнило, когато влезе в стаята си. Реши да си почине малко и след това да отиде пак у Рогожин, както го бяха посъветвали; седна на дивана, облакъти се върху масата и се замисли.

Бог знае колко време измина така и за какво мислеше. Боеше се от много неща и с болка и мъка чувствуваше, че страхът му страшно нараства. Дойде му на ум за Вера Лебедева; след това му хрумна, че Лебедев може би знае нещо по тая работа и дори да не знае, би могъл да узнае по-бързо и по-лесно от него. После се сети за Иполит и си припомни, че Рогожин бил ходил да го види. След това си спомни за самия Рогожин: неотдавна на опелото, после в парка, после — тук в коридора, когато се бе скрил в ъгъла и го чакаше с ножа. Припомни си очите му, очите, които го гледаха тогава в мрака. Трепна: пак му дойде на ум одевешната натрапчива мисъл.

Тази мисъл беше горе-долу такава: ако Рогожин е в Петербург, дори да се крие известно време, все пак накрая непременно ще потърси княза с добро или лошо намерение, а може и в същото състояние както тогава. Най-малкото, ако му потрябва да дойде за нещо при него, няма къде другаде да отиде освен тук, пак в същия този коридор. Понеже не знае адреса, много вероятно е да предположи, че князът е слязъл в предишния хотел; най-малкото ще го потърси тук… ако много му трябва. А кой знае, може пък и да му потрябва много?

Така мислеше той и тази мисъл му се виждаше, кой знае защо, напълно възможна. Ако почнеше да се задълбочава в нея, съвсем не би могъл да си обясни например защо ей тъй изведнъж ще потрябва на Рогожин или защо дори да е невъзможно да не се срещнат. Ала една мисъл беше за него мъчителна: „Ако му е добре, няма да дойде — казваше си той, — по-скоро ще дойде, ако не му е добре; а сигурно не му е добре…“

Естествено при това убеждение трябваше да чака Рогожин в хотела, в стаята си; но тъй като не можеше да понася новата си мисъл, скочи, грабна си шапката и бързо излезе. В коридора беше вече почти съвсем тъмно. „Какво ли ще стане, ако изскочи изведнъж от тоя ъгъл и ме спре на стълбата?“ — помисли той, когато наближаваше познатото място. Но никой не изскочи. Затече се към пътната врата, излезе на тротоара, погледна с учудване гъстата тълпа народ, плъпнала по залез-слънце из улицата (нещо обикновено в Петербург по време на ваканция), и тръгна по посока на улица Гороховая. На петдесетина крачки от хотела, на първия кръстопът, някой в тълпата го бутна по лакътя и му пошепна над самото ухо: