Фьодор Достоевски - Идиот

За най-голяма негова изненада вдовицата на учителя нито вчера, нито днес не беше чувала нищо за Настасия Филиповна. Нещо повече: цялото многобройно семейство дотърча да го гледа като някакво чудо. Всичките деца, все момичета между седем и петнадесет години, всяко една година по-голямо от другото, се спуснаха след майка си и го заобиколиха със зяпнали уста. След тях пристигна една тяхна слаба жълта леля с черна забрадка и най-сетне се яви бабата на семейството, много стара жена с очила. Вдовицата на учителя молеше настойчиво княза да влезе и седне и той го направи. Той разбра веднага, че им е напълно известно кой е той и много добре знаят, че е трябвало да се ожени предния ден; отгатна, че горят от желание да го разпитат за сватбата и да разберат по какво чудо той е дошъл да се осведоми от тях за жената, която би трябвало да бъде в този момент с него в Павловск, но че от деликатност се въздържат да питат. Той задоволи с няколко думи любопитството им за сватбата. Започнаха да се учудват, да ахкат и да възклицават, така че той бе принуден да разправи в общи черти, разбира се, всичко, което се беше случило. Най-после съветът на премъдрите и развълнувани дами реши, че той трябва на всяка цена и преди всичко да отиде наново да тропа у Рогожин, да накара да му отворят и да научи от него всичко с положителност. Ако го няма в къщи (което трябва да се разбере със сигурност) или не иска да каже нищо, князът трябва да отиде в квартала на Семьоновския полк у една немкиня, приятелка на Настасия Филиповна, която живее с майка си: може би Настасия Филиповна, както е била развълнувана и е искала да се скрие, е пренощувала у тях. Когато князът стана, беше съвсем сломен и както разправяха по-късно дамите, „ужасно бледен“; наистина краката му просто се бяха подкосили. Най-после сред ужасната гълчава той можа да разбере, че те се уговарят да действуват заедно с него и го питат за адреса му в града. Тъй като той нямаше адрес, те го посъветваха да вземе стая в някой хотел. Князът помисли и даде адреса на предишния си хотел, дето преди пет седмици беше припаднал. След това отиде пак у Рогожин. Този път не му отвориха не само у Рогожин, но не отвориха дори и вратата на квартирата на старата. Князът слезе в двора и с мъка намери дворника; той беше нещо зает и едва отговори, едва дори го погледна, но все пак заяви категорично, че Парфьон Семьонович „е излязъл много рано заранта, заминал за Павловск и днес няма да се върне“.

— Аз ще почакам; може би ще се върне привечер?

— А може и седмица да не се върне, кой го знае?

— Значи, все пак е пренощувал тук?

— Че нощува, нощува…

Във всичко това имаше нещо подозрително и нечисто. Много възможно бе дворникът да е получил междувременно нови нареждания; преди малко беше доста бъбрив, а сега просто извръща глава. Князът реши да намине още веднъж след два-три часа и дори да поварди, ако е необходимо, пред къщата. Едничката му надежда сега беше у немкинята и той бързо се запъти към квартала на Семьоновския полк.

Но той не можа дори да се обясни с хубавата немкиня. Ала от някои изтървани думички разбра, че преди две седмици тя се скарала с Настасия Филиповна, така че оттогава не била чула нищо за нея; сега тя заяви високо, че не се интересува вече за нея, „ако ще да се омъжи дори за всички князе в света“. Князът побърза да си излезе. Мина му между другото през ума, че може би тя е заминала както по-рано за Москва и че без друго Рогожин я е последвал, а може дори да е тръгнал заедно с нея. „Да можеха да се намерят поне някакви следи!“ Сети се обаче, че трябва да задържи стая в хотела и побърза към Литейная; веднага му дадоха стая. Слугата от етажа го запита не иска ли да хапне; в разсеяността си той отговори „да“ и като разбра грешката си, ужасно се ядоса на себе си, задето закуската му отне половин час ценно време; едва по-късно се сети, че нищо не го задължаваше да вземе поднесената закуска. Странно чувство го обзе в този тъмен и душен коридор, чувство, което болезнено напираше да се изрази в някаква мисъл; ала той все още не можеше да определи каква е тази нова натрапчива мисъл. Най-после излезе разстроен от хотела; виеше му се свят; но къде все пак да отиде? Хукна към дома на Рогожин.

Рогожин не беше се върнал; като позвъни, не отговориха; той позвъни на старата Рогожина; отвориха и още веднъж му заявиха, че Парфьон Семьонович не е в къщи и може би няма да се върне два-три дни. Князът се почувствува смутен, задето както преди го разглеждаха със странно любопитство. Този път съвсем не можа да намери дворника. Той мина както по-рано на отсрещния тротоар и в изнурителната жега се разхожда около половин час, а може би и повече, вперил поглед в прозорците; този път нищо не шавна; прозорците не се отвориха, белите завеси бяха неподвижни. Той се убеди напълно, че сигурно и първия път се беше излъгал; впрочем и самите прозорци бяха така мъждиви и толкова отдавна немити, че мъчно би могло да се забележи, ако, да речем, някой погледне през тях. Зарадван от тази мисъл, той се запъти пак към вдовицата на учителя в квартала на Измаиловския полк.