Фьодор Достоевски - Идиот

— Да, просто да не вярваш, че тоя човек, който лежи в ковчега, е същият, когото неотдавна избрахме за председател на нашето събрание, помните ли? — пошепна Лебедев на княза. — Но кого търсите?

— Нищо, стори ми се, че…

— Да не би Рогожин?

— Нима той е тук?

— В черквата е.

— Като че ли ми се мярнаха очите му — промълви смутено князът, — но… защо той е тук? Поканен ли е?

— Не са и помисляли дори. Впрочем семейството не го и познава. Всеки може да влезе в черква. Но вие защо така се изненадахте? Аз го срещам сега често; миналата седмица го видях три-четири пъти тук в Павловск.

— Аз не съм го виждал още нито веднъж… оттогава — смънка князът.

Тъй като Настасия Филиповна също не беше му казала нито веднъж, че е срещала „оттогава“ Рогожин, князът заключи сега, че Рогожин си има причини да не се показва пред хората. През целия този ден той беше твърде замислен; а пък него ден и нея вечер Настасия Филиповна беше необикновено весела.

Коля, който се беше помирил с княза още преди смъртта на баща си, му предложи да покани за шафери (тъй като работата е бърза и неотложна) Келер и Бурдовски. Той гарантира, че Келер ще се държи прилично, а може и „да потрябва“, а за Бурдовски няма какво да се приказва, тъй като той е тих и скромен човек. Нина Александровна и Лебедев забелязаха на княза, че ако сватбата е вече решена, то поне каква нужда има да я правят в Павловск, и то така публично, в разгара на курортния сезон? Не е ли по-добре тя да стане в Петербург и дори в къщи? Князът разбра много ясно за какво намекваха тези страхове, но отговори кратко и просто, че такова е изричното желание на Настасия Филиповна.

На другия ден се яви при княза и Келер, който бе узнал, че е избран за шафер. Преди да влезе, той се спря на прага и щом зърна княза, вдигна нагоре дясната си ръка с изправен показалец и се провикна с тон на човек, който се заклева:

— Не пия вече!

След това той се приближи до княза, стисна силно и разтърси двете му ръце и заяви, че наистина отначало, когато научил за сватбата по време на една партия на билярд, се обявил против нея, и то не за друго, а защото като приятел на княза всеки ден чакал с нетърпение да го види оженен непременно само за княгиня дьо Роан; ала сега си дава сметка, че князът мисли най-малкото дванадесет пъти по-благородно от всички тях, „взети заедно“! Защото той търси не блясък, не богатство и дори не почест, а само — истината! Симпатиите на високопоставените личности са твърде известни, но князът се е издигнал твърде много с образованието си, за да не бъде поставян, общо казано, на едно ниво с тях! „Но мръсниците и разните негодници са на друго мнение; из града, по къщите, в компании, във вилите, на концерти, в кръчмите, в билярдните дърдорят и крещят само за предстоящото събитие. Чух, че негодниците искат дори да ви направят шумна демонстрация пред прозорците, и то, така да се каже, още първата нощ! Ако имате нужда, княже, от пистолета на един честен човек, аз съм готов да разменя благородно половин дузина изстрели, преди още да сте станали на другия ден сутринта от вашето брачно ложе.“ Той го посъветва също да поставят една пожарна помпа в двора, понеже се страхуваше, че ще се събере голяма тълпа зяпачи на излизане от черква; но Лебедев се възпротиви, като каза: „Постави ли се в действие пожарна помпа, ще съборят къщата.“

— Уверявам ви, княже, че този Лебедев интригува против вас! Те искат да ви сложат под опекунство, можете ли да си представите, да ви лишат от свободно упражняване на волята и разполагане с парите, тоест от две неща, които отличават всекиго от нас от четвероногото! Да, чух го, много добре го чух! Това е чистата истина!

Князът си спомни, че и той самият бе чул като че ли нещо подобно, но, разбира се, не беше обърнал никакво внимание. Той и сега само се разсмя и веднага пак забрави. И наистина Лебедев бе тичал известно време по това; плановете на този човек винаги се пораждаха сякаш по вдъхновение, но в своя ненужен жар да ги изпълни, той ги усложняваше, пръскаше усилията си във всички посоки и ги отдалечаваше от първоначално поставената си цел; ето защо и малко успяваше в живота. Когато по-късно, почти в деня на сватбата, дойде при княза да се разкайва (той имаше постоянния навик винаги да идва да се разкайва пред онези, срещу които бе интригувал, особено когато интригите му бяха пропаднали), заяви му, че е роден да бъде Талейран 134и неизвестно как е останал само Лебедев. След това му разкри цялата си игра, която заинтересува живо княза. Според думите му той започнал най-напред да търси покровителството на високопоставени личности, на които би могъл да се опре в случай на нужда, и отишъл при генерала Иван Фьодорович. Генералът останал изненадан и въпреки че желаел доброто на „младия човек“, заявил, че „при всичкото му желание да го спаси, благоприличието не му позволява да се намеси“. Лисавета Прокофиевна не пожелала нито да го види, нито да го чуе; Евгений Павлович и княз Шч. само махнали с ръце. Ала Лебедев не се отчаял и се съветвал с един опитен юрист, почтен старец, голям негов приятел и почти благодетел; юристът заключил, че запрещението е напълно възможно само ако компетентни свидетели удостоверят умственото разстройство на княза и пълното му побъркване, но най-важното е да се има покровителството на високопоставени личности. Лебедев и сега не вдигнал ръце и веднъж довел при княза един доктор, също почтен старец, който летувал в Павловск и притежавал ордена „Ана на шия“; довел го единствено, за да разгледа имота му, да се запознае с княза и да му каже засега не официално, а, така да се рече, приятелски заключенията си за него. Князът си опомняше за това посещение на доктора; спомняше си, че още предния ден Лебедев го убеждаваше настойчиво, че е болен и когато князът се отказа категорично от медицинска помощ, изведнъж изникна докторът под предлог, че току-що са били с Лебедев при господин Терентиев, който е много зле, и че докторът има да съобщи на княза нещо за болния. Князът похвали Лебедев и посрещна доктора извънредно любезно. Веднага заприказваха за болния Иполит; докторът го помоли да му разправи по-подробно сцената със самоубийството и князът го плени напълно с разказа си и с обясненията си за случката.