Фьодор Достоевски - Идиот

— О, не, обичам я от цялата си душа! Защото тя е… дете: сега тя е дете, същинско дете! О, вие нищо не знаете!

— И в същото време сте уверявали Аглая Ивановна в любовта си?

— О, да, да!

— Но как е възможно? Значи, искате и двете да обичате?

— О, да, да!

— Извинете, княже, но какво говорите, опомнете се!

— Без Аглая аз… трябва непременно да я видя!

Аз… аз ще умра скоро, както спя; мислех, че ще умра нощес, както спя. О, ако Аглая знаеше, ако тя знаеше всичко-… искам да кажа абсолютно всичко-. Защото в тая работа трябва да се знае всичко, това е първото нещо! Защо никога не можем да узнаем всичко за другия, когато това е потребно, когато този другият е в грешка!… Впрочем не знам вече какво говоря, обърках се; вие страшно ме развълнувахте… И нима и сега изразът на лицето й е съшият, както когато избяга? О, да, аз съм виновният! Най-вероятното е, че за всичко аз съм виновният! Още не знам в какво именно, но съм виновен… Тук има нещо, което не мога да ви обясня, Евгений Павлович, липсват ми думи да се изразя, но… Аглая Ивановна ще разбере! О, аз винаги съм вярвал, че тя ще разбере.

— Не, княже, няма да разбере! Аглая Ивановна ви обичаше като жена, като човек, а не като… отвлечен дух. Знаете ли какво ще ви кажа, бедни ми княже: най-вероятно е, че вие никога не сте обичали нито едната, нито другата!

— Не знам… възможно е, възможно е: за много неща вие имате право. Евгений Павлович. Вие сте извънредно умен. Евгений Павлович; ах, ето че пак почва да ме боди главата; хайде да идем при нея! За Бога, за Бога!

— Но нали ви казах, че я няма в Павловск, че тя е в Колмино.

— Ла отидем в Колмино, да отидем още сега!

— Това е не-въз-можно! — каза провлечено Евгений Павлович и стана.

— Слушайте, аз ще й напиша едно писмо; вие ще й го занесете!

— Не, княже, не! Избавете ме от такива поръчки, не мога!

И те се разделиха. Евгений Павлович си отиде със странни впечатления: стигнал бе до убеждението, че князът не е съвсем с ума си. И какво значи това лице , от което той се бои и което толкова обича! И в същото време възможно е наистина той да умре далеч от Аглая, така че може би тя никога няма да узнае колко много я обича той! Ха-ха! И как можеш да обичаш две жени? И всяка от тях по различен начин? Интересно… горкият идиот! И какво ли ще стане с него сега?

Ала князът не умря преди сватбата си нито в будно състояние, нито „когато спи“, както бе казал предварително на Евгений Павлович. Може би наистина спеше зле и сънуваше лоши сънища; но през деня, между хората, изглеждаше добре и дори доволен; само когато останеше сам, биваше понякога много умислен. Със сватбата бързаха; тя трябваше да стане около една седмица след посещението на Евгений Павлович. При такава бързина дори най-добрите приятели на княза, ако той имаше такива, трябваше да се разочароват в своите усилия „да спасят“ нещастния смахнат. Носеха се слухове, че посещението на Евгений Павлович станало донякъде по настояването на генерала Иван Фьодорович и на съпругата му Лисавета Прокофиевна. Но ако и двамата с безкрайната си доброта бяха наистина пожелали да спасят от пропастта жалкия безумец, те трябваше естествено да се ограничат само с този единствен плах опит; нито тяхното положение, нито може би дори техните чувства (което е естествено) не им позволяваха едно по-сериозно усилие. Ние бяхме споменали, че срещу княза се опълчиха дори и околните му. Вера Лебедева се ограничаваше да си поплаче, когато останеше сама; впрочем тя си седеше повече в стаята и по-рядко от преди влизаше при княза. В това време Коля погребваше баща си; старецът умря от втори удар седем-осем дни след първия. Князът прояви голямо съчувствие към скръбта на семейството и през първите дни прекарваше по цели часове у Нина Александровна; беше и на погребението, и на опелото-. Мнозина забелязаха, че пристигането на княза в черква и после излизането му предизвика между присъствуващите неволни шушукания; същото ставаше и по улиците, и в градината: когато минаваше пешком или с карета, разговорите се оживяваха, сочеха го, произнасяха името му, както и името на Настасия Филиповна. Нея я търсеха и на погребението, но тя не бе дошла. На погребението не беше и капитаншата, която Лебедев бе успял все пак навреме да задържи и спре в къщи. Опелото направи на княза силно и мъчително впечатление; на един въпрос на Лебедев той отговори шепнешком, че за пръв път присъствува на православно опело, с изключение на друго едно опело, което помни да е видял като дете в някаква селска черква.