Фьодор Достоевски - Идиот

— Да, всичко това е възможно; може би вие имате право… — смънка пак князът — тя е наистина много раздразнена и вие имате право, но…

— Искате да кажете, че е достойна за състрадание ли, добри ми княже? Но имахте ли право от състрадание и за нейно удоволствие да опозорите друга благородна и чиста девойка, да я унизите пред нейните надменни, изпълнени с омраза очи? Докъде ще стигне след всичко това състраданието? Та това е едно невероятно преувеличение! Когато човек обича една млада девойка, може ли да я унизи толкова много пред нейната съперница, да я изостави зарад другата пред очите на другата, след като лично вече й е направил честно предложение… а нали вие сте й направили предложение в присъствието на нейните родители и сестрите й! След всичко това, княже, вие честен човек ли сте, позволете да ви попитам? И… и не сте ли излъгали една божествена девойка, като сте я уверили, че я обичате?

— Да, да, имате право, ах, аз чувствувам, че съм виновен! — промълви князът с неизразима тъга.

— Но достатъчно ли е това? — извика Евгений Павлович с негодувание. — Достатъчно ли е само да извикате: „Ах, аз съм виновен!“ Виновен сте, а постоянствувате в грешките си! И къде е било тогава вашето сърце, вашето „християнско“ сърце! Нали сте видели в оня момент израза на лицето й: по-малко ли страдаше тя от другата , от вашата , която ви раздели? Как пред тази гледка сте допуснали да стане това? Как?

— Но… аз не съм допускал нищо… — смотолеви нещастният княз.

— Как не сте допускали?

— Бога ми, нищо не допусках. И досега не разбирам как стана всичко това… аз — аз се затичах тогава подир Аглая Ивановна, а Настасия Филиповна припадна; и оттогава все не ме пускат да отида при Аглая Ивановна.

— Няма значение! Вие трябваше да тичате след Аглая, пък нека другата си припада!

— Да… да, трябваше… но тя щеше да умре! Щеше да се убие, вие не я познавате и… все едно, аз щях да разкажа по-късно всичко на Аглая Ивановна, и… Виждате ли, Евгений Павлович, аз забелязвам, че вие май не знаете всичко. Кажете ми защо не ме пускат при Аглая Ивановна? Аз бих й обяснил всичко. Виждате ли: и двете не говореха тогава по въпроса, съвсем не по въпроса, затова и така стана… Никак не мога да ви обясня това; но може би бих могъл да го обясня на Аглая… Ах, Боже мой, более мой! Вие ми говорите за нейното лице в момента, когато тя избяга… о, Боже мой, спомням си! Да вървим, да вървим! — И князът скочи изведнъж и задърпа Евгений Павлович за ръкава.

— Къде?

— Да идем при Аглая Ивановна, още сега да идем…

— Но тя не е в Павловск, нали ви казах, пък и какво ще правим при нея?

— Тя ще разбере, тя ще разбере! — бърбореше князът, сключил ръцете си за молба. — Ще разбере, че всичко това не е така , а съвсем, съвсем другояче.

— Как съвсем другояче? Нали вие все пак ще се жените? Значи, постоянствувате в грешките си… Ще се жените, или не?

— Е, да… ще се оженя; да, ще се оженя!

— Защо казвате тогава, че това не е така?

— О, не, не е така, не е така! Няма никакво значение, че се женя, нищо от това!

— Как няма никакво значение и нищо от това! Та това дребна работа ли е? Вие се жените за жената, която обичате, за да й създадете щастие, а Аглая Ивановна вижда и знае това и все пак как няма никакво значение?

— Щастие ли? О, не! Аз просто се женя; тя иска; а и какво има в това, че се женя: аз… Но всичко това е безразлично! Иначе тя сигурно би умряла. Виждам сега, че този брак с Рогожин е бил лудост! Сега разбрах всичко, което преди не разбирах, и да ви кажа ли: когато те се изправиха тогава една срещу друга, аз не можах да понеса лицето на Настасия Филиповна… Вие не знаете, Евгений Павлович (понижи той тайнствено гласа си), никому никога не съм казвал това, дори на Аглая, но аз не мога да понасям лицето на Настасия Филиповна… Преди малко вие описахте много добре вечерта у нея; но тук има още едно нещо, което вие пропуснахте, защото не го знаете: аз гледах лицето й ! Още сутринта, виждайки го на портрета, не можах да понеса израза му… Ето познавате Вера, дъщерята на Лебедев, тя има съвсем други очи; аз… аз се боя от нейното лице! — прибави той страшно уплашен.

— Боите се?

— Да; тя е — луда! — пошепна той побледнял.

— Сигурен ли сте в това? — попита Евгений Павлович е извънреден интерес.

— Да, сигурен съм: сега вече съм сигурен; напълно се убедих през последните дни!

— Тогава какво правите със себе си? — извика уплашен Евгений Павлович. — Значи, вие се жените от някакъв страх? Нито не мога да разбера… Може би вие дори не я обичате?