Петър Добрев: Сага за древните българи (Прародина и странствания)

Днес вече е очевидно, че старата българска следа в Кавказ е била твърде мощна и внушителна, особено, ако се има предвид, че там наред с изредените по-горе несъмнено български следи се срещат и имена като Булгарук, Кубра, Кутрангче, Аспарук, Крунцо, Омиртха, Дзвинис, Бориси, Борели, а едно от най-разпространените имена е Кардан, което носи дори фамилията на един от най-големите тамошни езиковеди — Карданов. Дори в самия стил на образуване на мъжките имена там се открива една доста забележима българска следа. Тя лъха от кавказките имена като Крунцу, Гунцу, Кинчо, Куно, Кунцу, Кунцул, Кузман, Кону, Конде, Кичо, Киту, Кипра, Коте, Коче, Лило, Лоло, Лулу, Манчу, Мушку, Микейче, Санче, Сирма, Пело, Пеко, Дако, Дешо, Дичо, Дашико, Дачи, Боко, Бечо, Ташу, Тоту, Туше, Толи, Тако, Титко, Дило, Дил-чу, Джуро, Джако, Джеку, Джаро, Джото, Джиджо, Джуджо, Ца-ку, Цацку, Цанко, Цеку, Цото, Цоко, Цхона, Чачо, Чико, Шано, Шангу Шаро, Шале, Шико, Шила и мн. др.

Удивителното в случая е, че съвпадат почти изцяло не само споменатите кавказки примери с българските имена, но са почти еднакви и суфиксите в тях. На нашите суфикси ЧО, КО и ЧЕ в имена като Крумчо и Ванче там съответстват суфиксите ЦУ и ЧУ, КО, КУ и ЧЕ. А най-честият завършек в споменатите имена е окончанието О, както и в нашите народни имена.

Със своя внушителен брой тези старинни имена подсказват, че за да бъдат те толкова широко разпространени на територията на Грузия и Северен Кавказ, причината може да бъде само една, а именно, че някога в кавказките планини се е преселила значителна маса население от съседните български територии. От това личи, че съседната с Грузия Велика България е била богата на население държава, а не някакъв рядко населен степен район, както си представяха повечето от досегашни историци.

Хазарският каган Йосиф, описвайки историята на своя народ, съобщава, че земята, в която живеел той, някога принадлежала на българите-оногундури, които били многоброен народ „по-многобройни от пясъка в морето“. А това доста добре обяснява защо, разпръсквайки се по света, българите са създали още две държави и защо в Кавказ са оцелели толкова много старинни български имена.

Но от сведението на Коган Йосиф личи и още нещо. То подсказва, че по времето, когато българите са живеели край Кавказ, заеманата от тях територия, е съвпадала по граници и размери с територията на по-късния Хазарски каганат. Ако искаме да разберем какви са били размерите на първата българска държава в Европа, най-добре е да се вгледаме в картата на хазарския каганат — една доста голяма по мащаби държава, която през десети век, когато е писал каган Йосиф, се е простирала от Каспийско до Черно море.

Несъмнено е, че след като българите според самия хазарски каган са били предишните господари на земята, в която царувал той, тогава тяхното старо царство — Велика България — трябва да е обхващало същия обширен район, на който е била разположена по-късната Хазария, т.е. районът между Каспийско и Черно море заедно със съседните степи и северокавказките долини. Старата Велика България се оказва една наистина велика по своите размери страна. Но тази истина изпъкна едва в последно време, когато беше открито неизвестното по-рано писмо на хазарския каган.

На този фон вече се вижда, че не само поради своя висок боен дух и енергия българите са постигнали значителни успехи още при своето първо появяване в Европа. Това те са направили и защото са били доста голям по численост народ, под чийто контрол се е намирала в течение на векове значителна по размери територия, населена както с коренни българи, така и с гравитиращи към тях племена — алани, касоги и част от източните славяни.

При преселението на Аспарух отсам Дунава заедно с него се появяват северите — едно голямо източно славянско племе, което е било свързано с българите още преди тяхното идване на Балканския полуостров. На това племе, което обитавало някога Северската земя, разположена край р. Донец, Аспарух поверил важна функция — поставил го да брани част от най-уязвимата южна граница на ранна България в съседство с Византия. Прародината на северите — Северската земя край р. Донец — по времето на каган Йосиф е била част от Хазарската държава. А след като Хазария е била наследница на по-предишната Велика България, ясно е, че славянският народ севери в стари времена е бил част от населението на Велика България и по тази причина се е ползвал с твърде високо доверие от Аспарух. За славянския произход на северите най-важно доказателство е това, че византийските хронисти описват тяхното преместване към старопланинските проходи като част от преместването на седемте славянски племена. Друго доказателство за техния славянски корен е името на северския княз Славун, който бил отвлечен от византийците заради многото неприятности, които им създал, и бил зверски убит от императорските палачи. Но самото име на северите отдавна е обект на научни спорове, защото те не са заемали северния край на славянските земи и по местоположение би трябвало да се наричат по-скоро южани, отколкото севери. Някои учени предполагат, че северите са били древно скито-сарматско племе, което по-късно се смесило със славяните. Във връзка с това, интересен е следният детайл. В някои езици от памирската група думата СЕВЕРИ означава „конници“, „конен народ“. Ето защо не е изключено името севери, както и името анти, да е възникнало под влияние на езика на древните българи, които също са принадлежали към скито-сарматската група народи. Голямото доверие, което Аспарух оказал на северите, за разлика от другите, заварени от него на Балканите, племена, показва също, че е съществувало някакво чувство за близко родство между тях и Аспаруховите българи. А за това, че северите и българите са били близки съседи още по времето на Кубрат, говори фактът, че дори през XI в. край източните граници на Северското княжество в Украйна е имало значително древнобългарско население, управлявано по стара традиция от боили, могути и други български сановници. Към това старо население се обръща мислено притиснатият на бойното поле от куманите руски княз Игор със следните печални възклицания: „А вече не виждам моя силновластен и богат и многовоен брат Ярослав с Черниговските боили и с Могутите, и с Татраните, и с Шелбирите, и с Топчаките, и с Ревугите!“ Първите две от споменатите старинни звания — боили и могути се срещат и в България като „боила“ /понякога „буле“/ и „маготин“. Третата титла „татран“ е открита от К. Менгес сред грузинските диалектни думи, където тя означава „силен боен кон“ и вероятно е била пренесена от древни български преселници. Това показва, че по-голямата част от войската на брата на княз Игор — Ярослав — се е състояла от старо българско население, което първо е встъпило в бой с куманите-половци. Ето защо може да се предположи, че не само Аспарух е имал високо доверие към северите, но и киевските князе са изпитвали същото доверие към останалите сред северите древни българи. Взаимното проникване на българи и славяни в онези краища е изковало явно трайни исторически връзки, за което говорят и редица допълнителни факти.