Петър Добрев - Сага за древните българи (Прародина и странствания)

Една особеност на ранните българи, възникнала под влиянието на техните държавни традиции, е обичаят им да кръщават децата си с високи и престижни държавни титли. В България и до днес са се запазили старинните имена Кано, Кануш, Бано, Банко и др., произхождащи от старинните титли КАНА и БАН. В най-старите надписи, оставени от Аспаруховите българи, се откриват хора, които носят като лично име титлата БОИЛА /например велможата Боила жопан/, както и титлата КОЛОБЪР. В един надпис на кан Омуртаг се говори за велможа, чието име е Колобър, а дворцовата му титла е БОИЛА КОЛОБЪР /велик колобър/. Тази българска традиция е оставила доста много следи в ранните исторически материали. Дори през XV в. в един данъчен регистър от Силистра се открива като име старинната българска титла КАВ-ХАН /в съчетанието Тодор син на Кавхан/.

От този обичай личи, че за разлика от някои други народи, някогашните българи силно са уважавали своите собствени държавни традиции. Кръщавайки своите деца с имена като КАНО, БАНО и КАВХАН, те са изразявали скритото пожелание към тях да станат достойни синове на своя род. Такъв силно привързан към държавата си народ не е могъл да не успява в своите начинания, колкото и трудни да са били те. И старите българи наистина са успявали — за почуда на околните народи и за своя слава.

Началото на българските успехи обаче не е в Европа, а на съвсем друго място. За да разберем най-дълбоките корени на тези успехи, трябва да надникнем на изток — в неопознатата и неизследвана все още най-стара българска земя.

Според историческите източници преди да дойдат при Кавказ българите са живеели далеч на изток — в подножията на легендарната планина Имай или Имеон /днешният Памир и Хиндукуш/. В един старинен летопис, оставен от патриарха на Антиохия Михаил Сирийски е описано дори как е станало преселението на българите от тяхната източна прародина към подножията на Кавказ.

Някои съвременни историци се отнасят с недоверие към сведенията, че българите са живеели някога в подножията на планината Имеон. Затова не е излишно да погледнем има ли оставени някакви реални следи от някогашното българско присъствие в споменатия край на Изтока, или подобни следи не съществуват.

Арабските географи, които описват района на Памир и Хиндукуш, споменават, че дори до X век там е имало една земя, която се е наричала Бургар или Булгар, и друга земя, която се е наричала Балхара. Арменските историци сочат в същия район народ с име БУЛХ, населявал несъмнено древната земя БУЛГАР, а индийските географски съчинения — пурани — и ранният индийски епос отбелязват народ с име БОЛХ, наречен по индийски маниер БОЛХИКИ или БАЛХИКИ. Повторението на тези имена в различни форми в един и същи район на Древния свят — районът на планината Имеон — показва, че разказът за преселението на българите от изток не е измислен, а почива върху действителни исторически факти.

Ако се вгледаме в най-старите летописи, които описват държавите и градовете край планината Имеон, ще открием в тях и други български следи. Например в гр. Бухара — един от най-старите градове в района — владетелят дори до 628 г. се е наричал КАНА — дума, която представлява пряко подобие на древнобългарската титла КАНА, спомената по-горе. В съседните с Бухара Самарканд и Маймург владетелите са носили според китайските източници титла ШУБИ, или ФУБИ, зад която се крие най-вероятно древният български епитет СУБИГИ, а във владението Илек, разположено на изток от Бухара, е царувал владетел с име Спас и с титла ТЕГИН, напомняща българската дума ТИКИН от сложното звание КАНАР-ТИКИН, което е носел наследникът на българския престол.

И трите споменати титли от района на Имеон имат преки български аналози, а това загатва, че създадената в Европа Стара Велика България не е била първата българска държава на света. Може да се приеме, че тя е повтаряла традициите на някаква по-стара държава, съществувала някога в подножията на Памир и Хиндукуш и пренесена след това на европейска почва. Приказките, че българите са живеели някога край Имеон, следователно не са се появили случайно в старите източни летописи. Те са свързани с множество реални факти, които тепърва трябва грижливо да се изследват от науката.

От това, че владетелят на Бухара, наричен КАНА, разказвал, че неговият род царува от 28 колена, личи, че титлата КАНА се е появила в Бухара в твърде стари времена — не по-късно от I–II век сл. Хр.