Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Принцът отстъпи. Не изглеждаше съкрушен. Просто чакаше.

— Можеш ли да ходиш? — осведоми се тихо Робърт.

— За да се махна оттук, съм готова да тичам по целия път до… — Кларис млъкна изведнъж.

До Макензи Мейнър. Кажи го! Искаше да се върнеш в Макензи Мейнър. Да се върнеш вкъщи!

Не посмя.

— Да, мога да ходя — отговори тихо.

Докато бързаха навън, Робърт я подкрепяше. Можеше и да не го прави, защото Кларис се държеше мъжки. Но той искаше да я докосва, да се увери, че още е негова.

Прекалено дълго чаках. Защо не й казах, че я обичам?

Докато Робърт и Кларис тичаха към изхода, принц Рейнджър затръшна вратата на къщичката.

На половината височина на гористия хълм пред крепостта Кларис се задъха и Робърт веднага спря. Не искаше да я мъчи повече. Тук никой не можеше да ги види, а и не се очакваше съдия Феърфут да излезе толкова скоро.

Принцът остана на разстояние. Може би усещаше напрежението им. Или знаеше, че Робърт ще бъде принуден да плати висока цена за помощта му.

А може би просто чакаше Кларис да каже на спасителя си, че всичко е свършило и трябва да си замине. И тогава да я отведе. Завинаги.

Не, невъзможно. Робърт държеше да й каже с какво бе пълно сърцето му.

— Кларис. — Под мътната лунна светлина лицето й изглеждаше мръсно и изтощено. Той посегна да избърше едно петно от скулата й и тя се отдръпна уплашено. Робърт разбра, Феърфут щеше да получи още бой за онова, което й бе сторил. Сметката му бързо нарастваше. — Какво ти стори онзи мръсник?

Кларис се усмихна измъчено.

— Нищо. Искаше много неща, но… нищо, съвсем нищо. Не ме е наранил. Или поне не така, както си мислиш.

Робърт я прегърна облекчено. Радваше се, че тя е останала невредима, но се радваше и за себе си. Ако Феърфут я бе изнасилил, сигурно щяха да го обесят за убийство на английски съдия. Притисна здраво Кларис и вдъхна добре познатия сладък аромат. Тя беше най-скъпоценното му притежание.

Твърде късно.

Тя се отдели бързо от него. Твърде бързо. Отстъпи две крачки назад и се опита да обясни:

— Феърфут реагира твърде чувствително, когато му заявих, че няма необходимите средства, за да задоволи една жена.

— Какво си му казала? — Робърт бе шокиран и ужасен. — Наистина ли си употребила тези думи? Не помисли ли, че си сама с него в заключена килия?

— Да, употребих точно тези думи — отговори Кларис с упорито вирната брадичка. — Той ме удари, но трябва да ти кажа, че яркочервеното му лице ме възнагради за юмручния удар. Убедена съм, че съм улучила точно в черната точка.

Робърт изпита гордост от тази поредна проява на смелост, но страхът за здравето й бързо взе връх. Не можеше да я закриля, но… Хвърли поглед към принца, който стоеше на достатъчно разстояние, за да разговарят необезпокоявани. Макар че според твърденията на Валдемар всички принцове притежаваха красиви руси къдрици и мънкаха изискано под носа си, този не беше от тях. Този принц беше корав и решителен и апелираше към единственото у Кларис, срещу което Робърт нямаше оръжие: към чувството й за дълг.

Твърде късно.

Робърт извади от чантата малката дървена кутийка и се обърна към Кларис.

— Искам да ме изслушаш.

— Не.

— Купих ти пръстен. — Отвори с треперещи пръсти капачето и извади бижуто от кутийката. — В Единбург. Искам да станеш моя жена.

Кларис затвори очи и извърна глава.

— Не. Не го прави!

— Моля те, омъжи се за мен! — Робърт не можеше да повярва, че тя не желае да го изслуша. Той беше граф Хепбърн. Той беше истинският герой от Иберийския полуостров и тя го знаеше.

Той й принадлежеше.

Луната бе закрита от облаци. След секунди сребърният диск отново се появи и светлината му показа нейната тъга и болка.

Той й принадлежеше целият, без остатък. Двамата заедно победиха полковник Оугли, освободиха Валдемар… Двамата заедно бяха много повече, отколкото беше всеки поотделно. Нима тя не го знаеше? Как можеше просто да го пренебрегне?

— Погледни го. — Робърт вдигна пръстена. — Кехлибарът е с цвета на очите ти. Сапфирите са с цвета на моите очи. Златото ни свързва. Погледни!

Ала Кларис изобщо не се помръдна. Какво лошо бе казал?

След малко тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Моята любима. Моята жена.

Тя сложи пръст на устните му.

— Не го казвай.

Той целуна нежните пръсти и бутна ръката й.

— Моята най-голяма и единствена любов — добави тихо.

Кларис пое въздух. Цялата трепереше.

— Аз съм принцеса. Не съм молила да наследя тази титла, родила съм се с нея. През последните години единствената ми цел беше да се върна в Бомонтен и да заживея отново като принцеса. Нищо не застрашаваше мечтата на живота ми… докато не се появи ти.