Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Качиха се по една стълба и слязоха по друга. После още по една. Явно не бяха посмели да я бутнат в подземието, но Робърт усети присвиване в стомаха, като си представи Кларис като плячка на всевъзможни гадини. И най-ужасната — съдия Феърфут.

Той настъпи Реналд и когато войникът се обърна възмутено, нареди строго:

— Бегом, войнико! Нямам време за бавене!

Реналд веднага ускори ход.

Стигнаха до голямо помещение. Там имаше трима войници, единият въоръжен с мускет. Другите двама бяха с празни ръце, но Робърт беше убеден, че и те са въоръжени. За това жалко гранично село войниците от Джилмайкъл бяха забележително бдителни и добре подготвени. Робърт предположи, че съдия Феърфут се бои от омразата на местните хора и е въоръжил войниците си за в случаи, че някому хрумне да се отърве от него.

Реналд отиде при войника с мускета и тихо му каза нещо. Отговорът се чу съвсем ясно.

— Да не си луд? Ако сляза долу и му попреча, ще ми струва живота. Нали знаеш какво прави с дамите, които доставяме в крепостта. Останете тук. Ей сега ще я чуем да пищи.

Още докато мъжът говореше, Робърт пусна чантите от седлото си на пода. Наведе се, усмихна се на мъжете и светкавично прецени позициите им. После отвори чантите.

Точно когато младият пост каза последната дума, Робърт се изправи с по един нож във всяка ръка. Първият полетя към най-опасната цел — мъжа с мускета. Вторият, насочен към Реналд, го улучи в гърлото.

Двамата се свлякоха на камъните. Робърт извади от ръкава си трети нож, готов да се хвърли върху другите двама войници, но спря като вкопан — в ръката на Реналд блесна пистолет.

Щастието го бе напуснало.

От гърлото на Реналд течеше кръв, дишането му беше свирепо, но погледът, който прониза Робърт, вещаеше смърт.

Не можеше да умре точно сега. Кларис имаше нужда от него. Хвърли се настрана и в този миг в стаята отекна мускетен изстрел.

Робът се изправи бързо. Реналд беше мъртъв. Главата му беше натрошена от мускетния изстрел. В гърлото на другия пост беше забит нож. Робърт не беше стрелял с мускета, нито беше метнал ножа си.

Той се завъртя рязко и впи поглед във вратата.

Там стоеше непознат мъж. Едър, много слаб, с тъмна коса и неразгадаеми очи. Изцяло облечен в черно, с почернено лице. Това беше мъжът, проникнал в крепостта с въже. Движеше се като човек, който знае какво прави. Беше извършил точно това, което щеше да стори Валдемар, ако беше с приятеля си. Въпреки това Робърт беше готов да го убие веднага.

Непознатият хвърли пушещия мускет и насочи пистолета си към последния пост.

— Бъдете така добър да го вържете — помоли той. Хладният му глас имаше същия акцент като на Кларис. — Аз ще взема ключовете. Нямаме много време.

Очевидно беше на страната на Робърт.

Само че граф Хепбърн не обичаше непознати съюзници. Обикновено те преследваха собствена цел. Извади въжето от чантата си и рече:

— Благодаря ви, но кой, по дяволите, сте вие?

— Не ме ли познахте?

Робърт го погледна по-внимателно. Естествено.

— Преди бала обикаляхте къщата ми. Вие сте човекът, когото се опитах да уловя и не успях.

— Какво е това, по дяволите? — Съдия Феърфут свали юмрука си, но продължи да стиска Кларис за гърлото. — Ако онези идиоти са изпразнили мускета по невнимание, ще им отрежа яйцата и ще ги опържа в тигана.

Кларис виждаше звезди пред очите си.

— Вече ви казах — изрече дрезгаво тя. — Това е лорд Хепбърн.

Феърфут я стисна още по-силно за гърлото и тя изхърка. Сигурно щеше да я смачка. В погледа му светеше злоба, очите изглеждаха като тъмни дупки на мършавото лице. В следващия миг я пусна също така внезапно, както я беше сграбчил.

Тя пое шумно въздух. Дробовете й пареха, но трябваше да ги напълни с кислород.

Той беше дошъл да я изнасили. По-добре смърт, отколкото безчестие — щеше да каже баба й. Но през целия си дълъг царствен живот никой не бе посмял да души или да бие баба й. Никой мъж не я бе накарал да разбере, че го обича и че е готова да понесе най-страшното само за да го види отново. За съжаление Феърфут не се трогна особено от хапливите й забележки за подлост и импотентността си. Не оцени по достойнство и подигравателното й уверение, че Робърт ще дойде и ще му извие мършавия врат. После обаче, без всякакво предизвестие, я сграбчи и я стисна за гушата. Ако не беше изстрелът…

Кларис се дотътри до кушетката, отпусна се на матрака и погледна с надежда към решетката.

Робърт ли беше? Дали наистина бе дошъл да я спаси?