Кристина Дод - Вълнуващи нощи

— Значи съм дошъл навреме. Ти ме обичаш.

— Да, но това не е правилно. Ейми… Сестра ми, мис Ейми Розабел, избяга. Не иска да бъде принцеса. Аз я обичам твърде много и реших да я опазя. Искам тя да живее според желанията на сърцето си, а не според дълга, получен с раждането. — Кларис преглътна и за миг закри очи с ръце. — Нима не разбираш? Трябва да изпълня дълга си!

— Не говори непрекъснато за дълг! — помоли отчаяно той.

Трябва да постъпя, както изисква честта — поправи се тя.

— Престани да ми говориш за чест!

Кларис го погледна в очите.

— Ще престана, ако и ти го направиш.

Тази жена умееше да го накара да замълчи.

— Ние с теб имаме еднакви ценности. Затова се разбирахме толкова добре. Затова… — Тя потърси следващите думи, сложи ръка на бузата му и по лицето й се стече една единствена едра сълза. — Затова те обичам. — Сложа ръка върху пръстена в ръката му. — Обичам те.

Робърт не бе в състояние да говори. Сърцето му, същото сърце, което смяташе за вкаменено, пулсираше от болка.

В този момент тихо изцвили кон. Кларис се обърна рязко.

— Блейз! — без да знае къде е конят й, тя се запъти право към мястото, където Робърт го бе вързал.

— О, милият ми! — Тя зарови пръсти в гъстата грива на жребеца и опря чело в шията му. — Прекрасният ми Блейз. Ти си тук!

Като я видя да прегръща коня, когото толкова обичаше, Робърт загуби ума и дума. Тя се сбогуваше. С Блейз. И с него.

И той не беше в състояние да я разубеди. Тя беше убедена, че постъпва правилно, и той предполагаше, не, опасяваше се, че е права. Внимателно прибра пръстена в кутийката и щракна капачето. Над пръстена и над своите мечти.

— Ти си дошъл с него — промълви Кларис, — Дошъл си с него, за да ме спасиш.

Робърт прибра кутийката и джоба си и отиде при нея.

— Блейз не искаше да остане сам — обясни беззвучно той.

— Аз наистина го откраднах, знаеш ли… — Лицето й се помрачи. — Конят принадлежи на съдия Феърфут. Не мога да го взема.

— Аз дойдох от Макензи Мейнър на гърба на Блейз и смятам да го отведа обратно там. Щом свърша с Феърфут, проклетият съдия ще ме умолява на колене да ми продаде Блейз. И не само него, а и всеки друг кон от обора си.

Робърт искаше да утеши Кларис, но нямаше право да я докосне. Вече не. Вместо това помилва шията на Блейз и впи поглед в лицето й. Трябваше да запомни колкото може повече подробности, да ги съхрани в сърцето си, за да му стигнат до края на живота.

— Блейз ще има добър живот, обещавам ти.

— Благодаря ти, Робърт — Тихите думи отекнаха над нощната гора.

Мъжът се покашля и се опита да намери правилните думи.

— Ти… принцесо Кларис, надявам се да имаш добър живот.

Тя вдигна глава.

— И аз се надявам същото за теб, Робърт.

Да не би да му се подиграваше? Той поклати глава.

— О, да. — Тя беше принцеса и бе свикнала да заповяда. — Искам да водиш добър живот. Обещай ми.

Не искаше да й обещае нищо. Искаше да вдигне глава и да завие като вълк срещу луната. Искаше да проклина съдбата. Никога вече нямаше да яде с наслада, да мирише рози, да се облича елегантно и да танцува. Но тя нямаше да допусне възражение. Както винаги, щеше да наложи своята воля. Това й се удаваше великолепно.

Бяха й необходими само две думи.

— Обещай ми! — повтори тя. — Това е единственото, което може да ме направи щастлива.

Той капитулира.

— Обещавам.

— Ваше височество! — извика принцът. — Трябва да тръгваме!

— Веднага! — извика в отговор Кларис и погледна втренчено Робърт. Вдигна ръка да помилва бузата му, но бързо я скри зад гърба си. После се обърна към мястото, където чакаше принцът с два коня.

Негодникът бе дошъл подготвен!

Робърт проследи безмълвно как Кларис, любовта на живота му, възседна коня и се отдалечи с мъжа, който трябваше да се ожени за нея. И не направи нищо, за да я спре. Абсолютно нищо. Само вдигна ръка и й помаха, когато тя се обърна към него за последен път.

Не можеше да повярва. Наистина ли я остави да си отиде? Просто така? Защото бе казала думи като „дълг“ и „чест“. И защото не можеше да я принуди да се омъжи за него против волята си. За миг си бе поиграл с мисълта да се опита.

За съжаление никой свещеник нямаше да легализира този принудителен брак. А дори и да се намереше такъв, тя щеше да казва отново и отново „дълг“ и „чест“, докато той я пусне да си отиде.

Затова стоеше и гледаше как Кларис си отива, неспособен да предприеме нищо. Не можеше дори да заблъска с юмруци по стената, или да се напие до безсъзнание, или да пребие някого от бой. Нищо не можеше да го освободи от жестоката болка, което изгаряше вътрешностите му.