Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Откъм крепостта Джилмайкъл се чу глух трясък. Вратите се отвориха, излязоха трима мъже. Носеха факли и железни пръти.

Робърт се засмя и запретна ръкави. После закрачи по хълма.

Съдбата му даваше възможност да излее безсилния гняв и разочарованието, което го душеше. Нямаше да чака още дълго.

Лятното слънце се спускаше към хоризонта, когато Робърт прекоси селския площад и спря пред кръчмата, където старците отново не играеха домино.

— Не мога да повярвам колко прах се е събрала по тази дъска — каза той. — Наистина ли никой от селото няма смелост да се изправи срещу петима бодри дядовци?

— Наистина, но не разбирам защо. — Старият Хенри Макълох го изгледа невинно. — Ние никога не лъжем.

— Така ли? — Робърт наклони глава. — Аз обаче съм чувал най-различни истории.

— Не бива да вярвате във всичко, което чувате, милорд — отвърна Бенет Мактавиш.

— Наистина сте страшни, вие петимата. — Робърт се настани на стола пред дъската. — Е, кого ще бия първо?

Старците закимаха доволно.

— Въобразявате си, че сте страшен играч, а? — Хамиш Макуин се изправи с мъка. — Ей сега ще ви просна в праха!

— Първият — поправи го Бенет Мактавиш. — Ти си първият, които ще го победи.

Робърт изчака Хамиш да се настани срещу него.

— Разбира се, аз ще играя пръв — заяви Хамиш. — Надявам се, че ще проявите съчувствие към стария еднорък войник, милорд?

— Аз съм много зает човек и нямам време за съчувствие — отговори високомерно Робърт и сложи първата черна плочка.

Другите старци закимаха ободрително и преместиха столовете си, за да следят играта.

— Милорд — рече Томас, братът на Бенет, сякаш изведнъж се бе сетил, — Били Макбейн бе прогонен от Фрея Крегс.

— Не, Томас, много добре знаеш, че това не е вярно — укори го Бенет. — След като направи глупостта да предаде принцеса Кларис на онзи полковник и на английския съдия, ние го… окуражихме да напусне селото.

— Окуражили сте го? — повтори механично Робърт, опитвайки се да преодолее болката, която бе предизвикало споменаването на Кларис. Не, тази болка беше добре дошла. През трите седмици, откакто тя си бе отишла от живота му, той копнееше да чува името й, да говори с хора, които са я познавали. По-добре беше да копнее за нея, отколкото никога да не я е познавал.

— Когато човек е живял толкова дълго като нас, научава някои неща за хората. — Хенри изкриви повехналите си устни, сякаш бе вкусил нещо горчиво. — Неща, за които хората предпочитат да си мълчат, ако разбирате какво искам да калка. Опитахме се да накараме Били да проумее някои от тези неща.

— Разбирам. — Робърт не сваляше поглед от дъската, където Хамиш тъкмо премести един червен пул. — Радвам се, че сте му показали правия път. Боя се, че аз самият щях да се отнеса доста грубо с него, ако ми бе паднал в ръцете.

— Били си получи заслуженото. — Джилбърт Уилсън цъкна неодобрително с език. — Чухме, че го видели мъртвопиян в някаква кръчма в Единбург, тъкмо когато хората на краля прибирали нови моряци. Така че добричкият Били е вече в морето.

Бенет кимна доволно и скръсти ръце над корема си.

— Малкият имаше горещ нрав. Свежият морски въздух със сигурност ще му се отрази добре.

— Какво каза? — Хенри сложи ръка на ухото си.

— Каза, че свежият морски въздух ще се отрази добре на Били! — изрева в ухото му Томас.

— Без съмнение. — Хенри кимна. — Точно така ще стане.

— Имате няколко синини, милорд. — Томас посочи лицето на Робърт. — Къде сте се били, а?

Робърт попита подутата си скула — резултат от юмручния удар на Феърфут.

— Това е нищо. Да бяхте видели другите!

— Добре ли ги наредихте? — осведоми се делово Джилбърт Уилсън.

Робърт си спомни какво бе извършил тази нощ.

— Феърфут вече никога няма да причини зло на жена. Това важи и за приятелчетата му.

Каза го с искрено задоволство от себе си. Пазачите, които помагаха на Феърфут, и самият съдия дълго нямаше да забравят името Хепбърн. Никой от тях нямаше да се осмели да стъпи в земите му и да открадне нещо, което му принадлежеше.

Само че Кларис вече не му принадлежеше.

Хюина излезе от кръчмата с четири канчета бира.

— Милорд. — Постави канчетата пред старците и направи лек поклон. — Не знаех, че сте тук. Ей сега ще ви донеса бира. — Потупа Джилбърт по рамото и кимна. — Да, да, и на вас, мистър Уилсън — И с усмивка изчезна обратно в тъмната кръчма.