Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Робърт я проследи с изненадан поглед.

— Какво е станало с нея?

— Казахме си, че Броуди Браунджирдл, дето живее оттатък река Ралей, може да я поободри малко — обясни шепнешком Хенри Макълох. — Когато се появи в града, му пошушнахме, че Хюина дава на пътниците безплатна бира.

Робърт слушаше смаяно.

— Стари негодници! Наистина ли сте направили това?

— Ама разбира се — отговори спокойно Хамиш.

— Ако на полуострова имах хора като вас, щях да направя чудеса — каза с искрено възхищение лордът. — Виждам, че планът се е увенчал с успех.

— Докато най-сетне си изяснят какво искат, почти се бяха хванали за гушите. — Хенри се ухили. — Естествено, господинът не получи безплатна бира.

Хамиш се закиска.

— И сега не получава. Трябва да си я заслужи.

Робърт остави своя пул и избухна в смях. Когато свърши, забеляза, че около него е настъпило мълчание, и погледна петимата старци. Те го зяпаха, сякаш го виждаха за първи път. Той вдигна въпросително ръце и разпери пръсти.

— Какво има?

— Предполагам, че е вярно — отвърна Хенри, стараейки се гласът му да прозвучи делово.

— Кое е вярно?

Хенри размени неспокойни погледи с другарите си.

— Ние си мислехме, че харесвате принцесата, обаче някои хора в селото твърдят, че сте я отпратили, защото търгувала със смъртния грях на суетността.

— Искате да кажете, защото продаваше кремове и мехлеми? — Ако някой друг бе казал тези думи в лицето му, щеше да му откъсне главата. — Грях ли е да правиш хората щастливи? — попита вместо това той с изненадваща мекота. — Защото тя правеше точно това. Успокои цяла тълпа треперещи дебютантки, вдъхна им самочувствие — това е дарба, която не може да се сравни с никоя друга.

Милисънт също се бе променила, но причината не беше само във външността й. Тя просто е имала нужда от човек, който да я удостои с доверието си, и той го бе направил. Естествено, ако Кларис не му беше разкрила истината, сигурно нямаше да го направи, следователно тя също беше виновна за промяната на Милисънт.

Едновременно с това неговите хора бяха получили добър урок. Вече не се доверяваха на всеки човек, които се появяваше незнайно откъде. Някои от мъжете и жените, участвал в залавянето на принцесата, бяха дошли да помолят господаря си за прошка. Не им се сърдеше. Никога не би ги изправил пред съда. Но не можеше да забрави какво бяха сторили.

Хюина излезе от кръчмата, подаде по едно канче бира на Робърт и Джилбърт, огледа сериозните им лица и бързо изчезна.

Джилбърт отпи голяма глътка.

— Принцесата си отиде, а вие сте весел, какъвто отдавна не сме ви виждали.

— Аз я обичам. — Робърт огледа старците един по един. — Но тя ме напусна. Знаехте ли, че е станало така? Тя ме напусна, за да се върне в страната си. За да се омъжи за принц.

Томас буквално изплю думите.

— Очаквах повече от нея. Какво ще намери в някаква си чужда страна? Не може да е по-добра от Фрея Крегс!

— Ще преживее неприятна изненада, ако си е въобразила, че някакъв си изнежен принц е по-добър мъж от граф Хепбърн — добави обидено Бенет.

— Не го направи, защото иска принц — обясни Робърт. — Искаше мен, но трябваше да изпълни дълга си. Въпрос на чест. — Думите бяха произнесени без горчивина. Нали беше обещал!

— Какво? — Хенри сложи ръка на ухото си и се обърна към Джилбърт.

Робърт се наведе към ухото му.

— Казах, че е въпрос на чест! — изкрещя той.

— Много лесно сте го приели! — изкрещя в отговор Хенри.

— Вече се опасявахме, че пак ще станете, какъвто бяхте след завръщането си от войната.

Робърт огледа малкия площад. Животът във Фрея Крегс продължаваше постарому. Жените вадеха вода от кладенеца. Децата си играеха в локвите, оставени от дъжда, старците се топлеха на слънцето. Животът не се променяше и в това имаше нещо утешително.

— Но тогава тя нямаше да ме е научила на нищо, нали. Тогава нищо нямаше да напомня, че тя е била тук, нищичко. — Той направи нов ход в играта.

Томас въздъхна.

— Понякога животът мирише на цветя, понякога на варено зеле.

— Никой няма право да се оплаква, докато има трийсет и два зъба и разума, даден му от бога — заяви Джилбърт.

Хенри се ухили с беззъбата си уста.

— Мисля, че петимата ще съберем горе-долу толкова.

Петимата старци се разсмяха и Бенет се задави, Робърт го потупа по гърба, за да си поеме въздух. Точно в този миг площадът се оживи. Все повече хора се обръщаха към пътя и викаха нещо. Той не виждаше какво става, но случилото се през последните месеци го бе направило недоверчив. Затова веднага скочи и се озърна към моста, накъдето сочеха хората.