Мери Додж - Сребърните кънки

През този ден Карл Схомъл много усърдно се занимаваше да разправя доверително на малките, че не свети Никлас, а собствените им бащи и майки са измислили оракула и са отрупали масите. Ние обаче знаем, че това не е така.

И все пак, ако той съществува, защо не посети и дома на Бринкърови в тази нощ? Защо само техният дом — тъмен и тъжен, беше отминат от него?

— Всички ли сме тука? — извика ликуващо Петър, когато трупата се събра рано следващата сутрин, приготвена за пътешествието с кънки. — Я да видим … Понеже Йакоп ме направи капитан, трябва да проверя поименно. Карл Схомъл?

— Тук!

— Йакоп Поот?

— Тук!

— Бенджамин Добс?

— Ту-у-к!

— Ламберт ван Моунън?

— Тук!

(„Имам късмет! Нямаше да се оправя без тебе, понеже само ти говориш английски.“)

— Лудвиг ван Холп?

— Тук!

— Востънвалбърт Схимълпенинк? Отговор не последва.

— Аха! Оставили са малкия обесник в къщи. Е, момчета — едва осем часа е — отлично време, а ледът е твърд като скала. В Амстердам ще стигнем за половин час. Едно, две, три, старт!

Така и стана — след по-малко от половин час те бяха прекосили една дига, построена от тухли, и се озоваха право в сърцето на голямата столица на Нидерландия — в заобиколения със стена град с деветдесет и пет острова и почти двеста моста. Макар че, откакто пристигна в Холандия, Бен беше идвал тук два пъти, видя много смайващи неща. Холандските му другари обаче бяха живели през цялото време недалече и го намираха за най-обичайното място в света. Всичко интересуваше Бен: издължените къщи с раздвоени комини и украсени триъгълни стени, обърнати към улицата; складовете на търговците, разположени под самия покрив на жилищата им, и дългите стрели на крановете, протегнати като ръце, вдигащи и спускащи стоки покрай прозорците на къщите; огромните обществени сгради, поставени върху дървени основи, забити дълбоко в мочурливата земя; тесните улици; каналите, пресичащи навред града; мостовете; шлюзите; разнообразното облекло; и най-необикновеното от всичко — че работилниците и жилищата са скупчени до фасадите на църквите и дългите им, непропорционални комини се издигат нагоре покрай светите стени.

Когато вдигнеше глава, виждаше издължените облегнати една на друга къщи, чиито лъскави по-криви сякаш пробиваха небето. Като се наведеше, виждаше странна уличка, без кръстовища или тротоари — нищо не разделяше калдъръмения паваж от тухлената пътека. А по средата виждаше сложни огледалца (наричаха ги „шпионки“), прикрепени отвън на повечето прозорци и така нагласени, че хората вътре да могат да наблюдават какво става на улицата или да проверяват незабелязано кой чука на вратата.

Понякога край Бен минаваше теглена от куче количка, догоре натоварена с дърва, а подире й — магаре, понесло два коша, пълни с порцеланови и стъклени съдове, после шейна, карана направо по калдъръма (за да върви гладко, смазваха плазовете с напоен в масло парцал), и накрая — понякога — пищен, но тромав семеен файтон, теглен от най-тъмнокафявия фландърски кон, който можете да си представите, размахващ бяла като сняг опашка.

Градът беше празнично украсен. Магазините блестяха в чест на свети Никлас. Неведнъж капитан Петър се принуждаваше да заповядва на хората си да не се задържат пред примамливите витрини, където бяха изложени всякакви играчки — каквито са правели някога, правят сега и винаги ще правят. Холандия се слави с това производство. Всичко, което можете да си представите, се изработва с намалени размери за децата; сложните механични играчки, които холандчетата подмятат из къщи с привично безразличие, биха предизвикали вълнение в американското патентно бюро. При вида на едни миниатюрни рибарски лодки Бен не можа да сдържи смеха си — бяха тежки и неугледни съвсем като странните плавателни съдове из Ротердам. Обаче малките шлепове, дълги само една-две стъпки, накараха сърцето му да се свие — така му се прииска веднага да купи един за малкото си братче в Англия. Но нямаше пари в излишък — защото момчетата, като истински благоразумни холандци, бяха решили всеки да вземе пари само за ежедневните си нужди и да поверят общата кесия на Петър, за да я пази. По тези причини младият господин Бен заключи, че е най-добре да изразходва енергията си в разглеждане на забележителностите и да мисли за малкия Роби колкото може по-рядко.

Разгледа набързо Морското училище и завидя на малките матроси за изцяло оборудваната им бригантина, за копките, поставени над сандъците и шкафовете им; надникна в еврейския квартал, където обитават богати бижутери и стари хора в окъсани дрехи, и мъдро реши да стои далече от това място; удаде му се и възможността набързо да зърне четирите главни улици на Амстердам — Принсън Храхт, Кейзъре Храхт, Херън Храхт и Синьол. По форма те представляват полукръг и първите три са дълги повече от две мили. През средата на всяка преминава канал, с добре павирани пътища и величествени сгради от двете страни. Редиците брястове с голи клони покрай канала хвърлят преплитащи се сенки по заледената му повърхност; навсякъде така блестеше от чистота, че Бен каза на Ламберт: „Красотата тук е сякаш вкаменена.“