Жан-Клод Дюнак - Какво знаят мъртъвците

С нарастващо внимание следях всяко от едно неговите движения. Когато се наведе да огледа венчето от сплетените мои коси, аз протегнах ръка и дръпнах рязко салфетката. Детето нема време да вдигне глава, нито да извърне очи.

Озовало се срещу мастиленото огледало, то нададе кратък, глух вик, подобен на писък на гризач, хванат в капан. Това беше първият звук, който чувах, издаван от него. Новородените никога не проплакват така, те са прекалено невинни, за да го направят по точно такъв начин.

Ето как разбрах, че привидностите най-сетне бяха готови да се разпаднат…

В супената чиния се отразяваше образът на детето: отражение мъртво и изкривено, каквото е всяко такова. Очите ми продължаваха да са вперени в него, едва сдържах дъха си. Кръвта в жилите ми се смрази. Не се наложи дълго да чакам.

Лицето на детето се нашупли на парцали, кожата му се набръчка и нацепи с шум на раздираща се коприна, повеите на вятъра започнаха да отвяват късовете на бузите, части от ушите… Плътта омекна, взе да се разнищва, след което гангрената атакува и ноздрите. От онова, което допреди малко бе представлявало някакво подобие на лице, коравите устни се отчупиха като два мъртви охлюва, мастиленото огледало ги погълна, всмука ги на дъното си.

Вонята на разложение бързо стана непоносима и стаята като че ли се смали. Докато скелетът се разкапваше и изтръгваше от оковите на привидните си мускули и мазнини, разлагащите се вътрешности изтичаха покрай стола. Когато най-сетне и зъбите се разрониха един след друг като хвърлени зарчета върху масата, пожълтялата кост на челюстта се напука, накълцаната, продупчена плът затече в лигава слуз.

Не пропусках нито миг от предлагащото ми се зрелище. Ала не бях сам. Детето също наблюдаваше собственото си разпадане в небитието.

Разнесе се сухо хрущене. Скелетът със заголени кости надигна глава. Вътрешностите му бяха погълнати от някаква невидима сила, кожата отдавна се бе раздиплила пред вторачения му мъртвешки поглед, отнесена от вятъра. Венците се бяха спаружили, беззъба усмивка разчекна долната част на черепа. Детето разтегна пръсти и тогава видях как плътта отново набъбна по ставите. Кървяща тъкан покри туловището, скри от очите ми явната липса на сърдечен орган. Лицето се пресътвори, зъбите пак застъргаха един в друг с ужасяващо хрущене, очните дъна се изпълниха с лепкава мазна течност, подобна на желе. Повеите на вятъра, които допреди малко бяха раздипляли плътта, сега я тъчаха наново като пашкул — восъчнобледа, девствено нова.

Клепачите поникнаха последни. С отмерен жест детето ги стисна с палец и показалец, след което рязко ги изтръгна. Натеклата по дланите и пръстите му кръв мигновено попи в плътта.

Детето надигна глава. Погледът, който ми отправи, бе безразличен.

Зачакахме нощта един до друг, излегнати на леглото. Този път не се поколебах — погалих плътта му с безчувствените си ръце. Проскърцванията на кепенците отвън и изшумоляването на противокомарната мрежа отмерваха бавното изтичане на секундите. Възприемах с нови сетива времето. Мастилото в чинията лениво се изпаряваше. Когато станахме да излизаме, в центъра на порцелановия съд се бе запазил тънък черен слой, сред който едва личаха следите на две устни, сякаш изкопана вкаменелост на загатната, бегла усмивка. Детето духна отгоре и чинията остана суха.

Щом стигнахме плажа, то пусна ръката ми. Оставих го да мине отпред. Преди да навлезе във водата, малчуганът се намаза със светеща пяна. Мирисът на размазаните от него водорасли се смеси с тази на маслиновите насаждения край нас. Въздухът се изпълни с печал и меланхолия. Над главата ми последните закъснели чайки уплашено се разлетяха в открито море.

От този момент зачаках.

Силуети на деца минават край мен, едва-едва ме докосват, подминават ме, дрехите им се трупат на пясъка. Не им обръщам внимание, те на мен също.

Дрезгава кашлица и вонлива смрад на цигара известяват за присъствието на Спиридон.

Наблюдавах го за момент, докато избра скалата, където да приседне и да изчака, но не го заговорих. Палатката на Неа беше изчезнала. Опитах се по памет да възстановя върху собственото си тяло нейния белег. Не успях, формата ми убягваше.

Очевидно и тази врата не беше за мен.

Едва когато и последното дете бе погълнато от морето, Спиридон се обърна към мен. Явно се надяваше, че ще поема обратно с него, преди зората да ни обгърне наново. Зад нас селото оживява, котките пак са лениви, насреща ни се задава една нова, безконечна година. Знам, че моят кораб се е върнал в пристанището и че съм свободен да замина за дванадесет месеца… Докато всичко не започне отначало.