Жан-Клод Дюнак - Какво знаят мъртъвците

Детето влезе в колибата с такава непринуденост и увереност, сякаш винаги това бе правило, като че ли това бе неговият дом. Нямаше осветление. Електрическото захранване беше прекъснато някъде по островите, както често ставаше през зимата. Запалих газената лампа. Свило се върху чаршафите, детето изглежда спеше с отворени очи. Водни капчици бяха засъхнали по корема и наред с хрипливото дишане, се повдигаха в огромни, солни кръгове. Косите му бяха много руси, почти бели и създаваха илюзията, че са поникнали неимоверно през последните два часа. Впоследствие действително се оказа така.

Докоснах гърдите му, едва-едва наболи и различаващи се като такива. На местата, където бях поставил ръката си, веднага се оформиха сивкави белези с очертанията на пръстите ми, при това с удивителна яснота. Застинах, не можах веднага да проумея.

Тази нощ не можах да заспя. Унасях се неспокойно, подпрял глава на клатушкащата се масичка, която използвах за хранене и на която пишех. Детето не се обърна нито веднъж, а на сутринта косите му стигаха до раменете.

Спиридон бе неоткриваем, както и останалите жители на селото. Вятърът като че ли бе отвял всякаква живинка. Отидох на кладенеца да напълня едно ведро. Водата бе станала млечнобяла и мътна, сякаш втурнал се от ледниците планински поток, мъкнещ със себе си тонове фин, скалист пясък. Напразно се навеждах над кобилиците на герана, така и не успях да открия отражението си на повърхността.

На връщане откраднах малко хляб и спаначени лакомства от сергиите на хлебарницата. Едва чак след това забелязах закования на вратата котарак. Дълъг пирон пронизваше черепа му.

Седнало на трикракото столче, детето ме чакаше и лакомо гризеше ноктите на ръцете си. Ноктите на краката му бяха се превърнали в истински нокти на хищник — дълги и остри, които можеха да ме разкъсат. Косите му вече се спускаха доста под кръста. С безизразно лице то пъхаше последователно пръстите си в устата, смучеше ги за малко, после съсредоточено продължаваше да гризе кожичките.

— Предполагам, че не говориш! — обадих се и поставих сладкишите пред него. — Тогава може би ще хапнеш?

В отговор то изтръгна нокътя на палеца си и го глътна. Подир това задъвка крайчеца на немирно кичурче, полазило по лявото му рамо. Ръцете ми още чувстваха ронещото се тесто на баничките, спанакът се хлъзгаше по пръстите ми. Някаква кисела, спарена миризма се разнасяше в натежалия въздух. Най-вероятно бе от трупчето на котарака, който се бях опитал да откова от вратата.

Облизах внимателно пръсти, после взех бръснача с рогова дръжка, който преди време ми бе подарил Спиридон. Десет минути по-късно почти бях скалпирал детето. За ноктите на ръцете и краката му… щях да се погрижа по-късно.

Навитите букли се трупаха от двете страни на табуретката. Предполагах, че детето не чувстваше повече глад. От голия му череп стърчаха почти бели, нематериални туфички коса. Докато острието на бръснача се хлъзгаше по предварително намазаното със сапун теме, детето бе втренчило в мен невиждащи очи. Бе удивително спокойно. А аз се чувствах като хипнотизиран. В погледа му нямаше никакви отговори. Единственото, което ми се струваше, че долавям, бе зачатък на презрение към каквито и да е въпроси.

— Искаш ли да се видиш как изглеждаш?

Затърсих парчето огледало, за да може да се огледа. Това бе моментът, който избра Неа, за да нахълта в палатката. Когато забеляза детето, тя за миг просто разшири очи, примига… и това бе всичко. Най-сетне намерих късче огледало, голямо колкото дланта ми, което кой знае как се бе изплъзнало на бдителността на Спиридон. Ала когато го поднесох към малчугана, Неа бързо го изтръгна от ръцете ми. Нямах никакво време да реагирам. Тя веднага напъха парчето в устата си, сетне чух как зъбите й захрущяха в стъклото.

Изплю кървавата каша, облиза разранените устни. Белегът на лицето й бе станал почти черен. Детето приседна, протегна към нея краката си, обезформени, покрити с охлузвания и драскотини. Неа нежно се зае да изтръгва ноктите му, а когато и последният беше отскубнат, стана и си отиде.

„Има невидими врати, които ти трябва да се научиш да отваряш!“ — беше ми казал вълшебникът. Опитах сълзите, но и те се оказаха неспособни да ме пречистят, да заличат мъката ми. Даже морето не можеше да го стори. Корабът, вместо спасение, се бе оказал лоша идея: всяко едно пристанище е задънена улица.

Винаги когато отивах при Неа, имах чувството, че напластявам по кожата и в душата й част от моята миризма, че част от моето аз я прониква. Сега вече знам, че не е било така, а тъкмо обратното. Защото ако можех да го направя, тъкмо тя щеше да ми плаща, при това по начин, който би задоволил и най-безумните мои мечти. Ала наистина има врати, които се отварят само в едната посока, а аз явно бях от тези, родени от обратната им страна.