Жан-Клод Дюнак - Какво знаят мъртъвците

Цялата сутрин детето не излезе от къщата. Аз също нямах къде да отида. Островът е малък, затворен отвсякъде, сякаш смачкана на топка носна кърпичка. През лятото, когато тежкият въздух се бе напоил с омайните аромати на маслини, чимшир и зеленина, бях пребродил надлъж и нашир всички пътечки из боровите гори, огъвани от постоянния порив на несекващия метлеми… Стъпките ми винаги ме довеждаха до пристанището и до безполезния, никому ненужен кей.

Наблюдавах как детето спи възнак, втренчило очи във варосания таван, по който пробягваха гвардии от мравки. Знаех, че то ме наблюдава, докато пишех на кривата масичка и късах един подир друг листата от пожълтялата вече тетрадка. Наблюдаваше ме и докато се миех под очукания умивалник и калната вода повече ме мърсеше, отколкото можеше да отмие чернилката по ръцете, лицето… Но не реагира, когато започнах да търкам с дебелата гъба гърдите и гърба му. Странно! До която и част от тялото му да се докоснех, ръцете ми винаги оставяха дълбоки белези. Плътта на детето се нашупляше, напукваше се, после зейваха пукнатини и хукваха в плетеница напред-назад, а то заприличваше на огромен, настръхнал хищник.

В началото на следобеда яростното ръмжене на котките ни изкара навън. Улиците на селото и пътечките по склона гъмжаха от силуети — всичките се клатушкаха по двойки, големи и малки. Повечето се бяха отправили към морето. Децата бяха облечени в дебели, тежки и груби непрозрачни дрехи с качулки, които имаха процепи единствено за очите, а в някои дори не бяха изрязали и такива. Знаех, че под тези дрехи се криеха тела, покрити с паяжините на множество плъзнали във всички посоки рани, чернеещи върху белезникавата кожа.

Тайните на другите бяха и мои.

Не долиташе никакъв разговор, нямаше никакви смехове. Провлачено се долавяше изскърцването на прогнило черчеве на прозорец, пригласяше му дивият вой на котараците. Оставих селото зад гърба си и поех към вътрешността, към малкия плаж в другия край на острова. Съвсем голо, детето ме последва. Чувствах как в него се впиват недоверчивите погледи на останалите островитяни, докато проточените хладни сенки на последните къщи ни приютяваха в царството си. Неизбежният вятър клатеше боровете, детето продължаваше да гризе ноктите си.

Когато достигнахме закътания малък плаж, където беше започнало всичко, на пътя ни се изпречи Спиридон. Надвиснало иззад гърба му, огромното бяло слънце бълваше огън и жупел.

— Все още е твърде рано! — извика той, опитвайки се да ме спре и ме накара да се върна обратно. Вонеше на узо и някакъв необясним страх бе разкривил чертите на лицето му. Стискаше конвулсивно юмруци, неестествено поклащаше глава. Знаех, че нямаше никакъв начин да го заобиколя и въпреки това се втурнах насреща му с наведена глава. Отблъсна ме без никаква нежност. Строполих се върху острите камъни, разраних дланите си. Детето ги пое в своите и раните се затвориха. Болката изчезна, а ръцете ми отведнъж станаха безчувствени.

Когато се изправих, забелязах палатката на Неа, разпъната в единия край на плажа току до вълните.

После ми се стори, че видях нещо , което изпълзя от водата и със залитане се отправи към платнището на входа, оставяйки зад себе си проблясваща пенлива диря. Малко след това дочух стенания, сподавени викове. Когато посетителят излезе и се потопи обратно в морето, Спиридон извърна очи.

— Веднага щом дойде нощта! Но не по-рано! — изшепна ми той, без да се извинява. — След което край… и така до следващата година! Ще си замине!

Поклатих глава. Детето вече се беше обърнало, кичурче лигава коса се извиваше в единия край на устата му. Под ярката слънчева светлина острите камъни на пътя лъщяха като прешлени на огромно морско изкопаемо. Спомних си за устните на Неа, разрязани от парчето огледало, и разбрах, че няма да чакам още една година на острова.

Първата ми грижа, когато се прибрах в колибата, бе да подредя масата. Докато се приготвях, детето се изпъна на леглото с пръст в уста, като отвреме навреме изплюваше изтръгнатите късчета нокти към тавана. Възползвах се от това, че не ме наблюдава, за да сторя непоправимото.

Наложи се да пожертвам половината от запасите ми с мастило, както и най-хубавата плитка чиния, единствената, която не беше напукана и нащърбена. Покрих я с бяла салфетка, изскубнах кичур от косите си и след като ги сплетох във формата на венче, ги поставих в центъра на салфетката.

Вечерята беше готова. Повиках детето и то дойде, седна срещу мен.