Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Луи посочи с пръст хартията.

— Тия планове са ви стрували навярно много скъпо? — попита той.

— Мисля, че имах честта да кажа цифрата на ваше величество.

— Повторете, забравих.

— Един милион и шестстотин хиляди ливри.

— Един милион и шестстотин хиляди ливри? Вие сте извънредно много богат, господин Фуке.

— Ваше величество е богат — каза суперинтендантът, — защото Бел Ил е ваш, всемилостиви господарю.

— Да, благодаря; но колкото и да съм богат, господин Фуке… — започна кралят и се спря.

— Е, какво, всемилостиви господарю? — попита суперинтендантът.

— Предвиждам момент, когато няма да имам пари.

— Вие, всемилостиви господарю?

— Да, аз.

— А кога?

— Например утре.

— Нека ваше величество ми направи честта да ми обясни.

— Моят брат се жени за английската принцеса.

— И… всемилостиви господарю?

— И аз трябва да приема младата принцеса, както подобава да се посрещне внучката на Анри IV.

— Точно тъй е, всемилостиви господарю.

— И така, имам нужда от пари.

— Без съмнение.

— Утре ще ми трябва…

Луи XIV се спря. Той се готвеше да поиска точно такава сума, каквато беше принуден да откаже на Чарлз II.

Кралят се обърна към Колбер, за да нанесе той удара.

— Утре ще ми трябва… — повтори той, като гледаше Колбер.

— Един милион — грубо каза интендантът, крайно доволен, че може да си отплати със същото.

Фуке обърна гръб на интенданта, за да слуша само краля. Той не се помръдна, като чакаше.

Кралят повтори или по-скоро промърмори:

— Един милион.

— О, всемилостиви господарю — презрително отговори Фуке, — един милион! Какво ще направи ваше величество с един милион?

— Обаче струва ми се… — започна Луи XIV.

— Такива суми харчат за сватбите на малките германски принцове.

— Господине…

— Ваше величество трябва да има най-малко два милиона. Само конете ще глътнат петстотин хиляди ливри. Довечера ще имам честта да изпратя един милион и шестстотин хиляди ливри на ваше величество.

— Как? — рече кралят. — Един милион и шестстотин хиляди ливри?

— Почакайте, всемилостиви господарю — отговори Фуке, без да се обърне дори към Колбер, — зная, че в дадения случай не достигат четиристотин хиляди ливри. Но тоя господин от интендантството (и над рамото си той посочи с палец силно побледнелия Колбер зад него), тоя господин от интендантството… държи в касата си деветстотин хиляди ливри, които са мои.

Кралят се обърна и погледна Колбер.

— Но… — започна интендантът смутено.

— Господинът — продължи Фуке да говори косвено за Колбер, — господинът е получил преди една седмица един милион и шестстотин хиляди ливри; сто хиляди ливри е платил на гвардейците; седемдесет и пет хиляди — на болниците; двадесет и пет хиляди — на швейцарците; сто и тридесет хиляди за хранителни продукти; хиляда за оръжие; десет хиляди за дребни разходи; значи не се лъжа, като смятам, че са останали деветстотин хиляди ливри.

И полуобръщайки се към Колбер, като високомерен началник към подчинения си, той каза:

— Погрижете се, господине, тия деветстотин хиляди ливри да бъдат предадени довечера в злато на негово величество.

— Но — забеляза кралят — тогава ще станат два милиона и петстотин хиляди ливри!

— Всемилостиви господарю, тия петстотин хиляди ливри в повече ще бъдат джобни пари на негово кралско височество. Чувате ли, господин Кол бе р? Довечера до осем часа.

И с тия думи, като се поклони почтително на краля, суперинтендантът отстъпи заднишком към вратата, без да удостои нито с един поглед завистника, когото беше изравнил със земята.

Колбер разкъса от яд фландърските си дантели и прехапа устните си до кръв.

Фуке не беше стигнал до вратата на кабинета, когато лакеят мина покрай него и извика:

— Куриер от Бретан за негово величество.

— Господин д’Ербле имаше право — прошепна Фуке, — като извади часовника си, — един час и петдесет и пет минути. Време беше!

Читателят знае предварително за какъв пратеник от Бретан доложи лакеят.

Беше лесно да се познае пратеникът.

Д’Артанян с прашни дрехи, зачервено лице, мокра от пот коса и вдървени крака се изкачваше с мъка по стъпалата, като окървавените му шпори дрънкаха на всяко стъпало. — На прага той се срещна със суперинтенданта.

Фуке се поклони с усмивка на човека, който щеше да стане причина за разоряването или смъртта му, ако беше Дошъл един час по-рано.