Александър Дюма - Анж Питу

— Е, добре! Напред!

Питу направи усилие да се подчини.

— Много бих искал, драги господин Бийо, но не мога — рече той.

— Не можеш ли да се изправиш?

— Не.

— Та ти току-що така пъргаво се надигна.

— Няма нищо чудно в това, след като чух гласа ви и в същото време все едно получих удар с камшик по гърба. Ала тези неща стават само по веднъж. Сега свикнах с гласа ви, а колкото до камшика, сигурен съм, че вече няма да го употребите за друго, освен да направлявате бедния Каде, който е загрял почти толкова, колкото мен.

Логиката на Питу, която общо взето бе същата като тази на абат Фортие, убеди и почти трогна арендатора.

— Нямам време да се разнежвам от ориста ти — отвърна той. — Но хайде, направи едно усилие и се качи на задницата на Каде.

— Та това ще довърши клетия Каде! — възпротиви се Питу.

— Ами! След половин час ще бъдем при Льофран.

— Скъпи господин Бийо — каза Питу, — струва ми се напълно излишно и аз да ходя при чичо Льофран.

— И защо?

— Защото, ако вие имате нужда да отидете в Дамартен, аз нямам.

— Да, но аз имам нужда да дойдеш в Париж. В Париж ще си ми нужен. Юмруците ти са здрави, а аз съм сигурен, че там ще се раздават яки удари.

— Аха! — рече Питу, очарован от перспективата. — Така ли мислите?

И той се покатери на Каде, или по-скоро Бийо го теглеше като чувал с брашно.

Арендаторът излезе отново на пътя и толкова добре си послужи с поводите, коленете и шпорите, че за по-малко от половин час, както беше казал, пристигнаха в Дамартен.

Бийо влезе в града по една позната уличка. Стигна до фермата на Льофран и като остави Питу и Каде насред двора, изтича право в кухнята, където Льофран, който се готвеше да направи една обиколка из полето, закопчаваше гетите си.

— Бързо, бързо — каза му той, преди човекът да се е съвзел от изненадата, — дай ми най-здравия си кон.

— Това е Марго — отговори Льофран. — Тъкмо е оседлано, доброто животно. Щях да яздя.

— Е добре, нека е Марго! Само че те предупреждавам, възможно е да я уморя.

— Хубаво! И защо ще уморяваш Марго, питам аз?

— Защото трябва тази вечер да бъда в Париж — заяви Бийо с мрачен вид.

И направи към Льофран един от най-многозначителните масонски жестове.

— Умори Марго, но в такъв случай ще ми дадеш Каде — рече Льофран.

— Прието.

— Чаша вино?

— Две.

— Ама ти май не си сам?

— Не, там има един добър момък, когото водя със себе си и който е толкова изтощен, че нямаше сили да дойде дотук. Накарай да му дадат нещо.

— Веднага, веднага — каза Льофран.

За десет минути двамата мъже изпиха по бутилка вино, а Питу погълна един хляб от две либри и половин либра сланина. Докато се хранеше, един прислужник от фермата, симпатяга и добряк, го разтриваше със стиска свежа люцерна, както би направил с любимия си кон.

И така, поободрен, Питу глътна на свой ред чаша вино, от трета бутилка, опразнена с още по-голяма бързина поради неговото участие. След което Бийо яхна Марго, а Анж, скован като пергел, бе качен на задницата й.

Доброто животно, подканено от шпорите, веднага препусна храбро под двойния товар към Париж, без да спира да гони мухите с мощната си опашка, чиито дебели косми отупваха прахоляка от гърба на Питу и шибаха от време на време кльощавите му прасци през зле опънатите чорапи.

От Дамартен до Париж имаше още осем левги. Първите четири бяха изминати с лекота, но от Бурже нататък краката на Марго, макар и подтиквани от дългите нозе на Питу, все повече се сковаваха. Нощта падаше.

Когато стигнаха в Ла Вилет, на Бийо му се стори, че съзира откъм Париж да се извиват пламъци.

Той накара Питу да погледне червеникавата светлина на хоризонта.

— Ама вие не виждате ли — каза му момъкът, — че това е лагер на войски, които са запалили огньове?

— Какво! Войски ли? — попита Бийо.

— Има ги много от тази страна — рече Питу, — защо пък да няма и там?

Действително, поглеждайки внимателно надясно, арендаторът видя равнината Сен Дьони осеяна с тъмнеещи отряди пехота и кавалерия, които вървяха безмълвно в мрака.

Сегиз-тогиз оръжията им проблясваха под бледата светлина на звездите.

Питу, който при нощните си походи в гората бе навикнал да се ориентира в тъмното, дори показа на господаря си оръдия, затънали до главините на колелата сред разкаляните ниви.

— Охо! — изръмжа Бийо. — Значи там има нещо ново? Да побързаме, момче, да побързаме.