Александър Дюма - Кралица Марго

Маргьорит му протегна треперещата си ръка.

— Какво ви каза тя? — прошепна Анри, докато се навеждаше над ръката й.

— Да не излизам. В името на небето, не излизайте и вие!

Това бе само светкавица, но при нейния проблясък, колкото и мигновен да бе, Анри отгатна цял заговор.

— Това не е всичко — каза Маргьорит, — ето ви едно писмо, донесено от някакъв провансалски благородник.

— Граф дьо Ла Мол?

— Да.

— Благодаря — каза Анри и скри писмото в дрехата си.

И отдалечавайки се от Маргьорит, загубила ума и дума, той постави ръка на рамото на флорентинеца.

— Е как е, метр Рьоне, как върви търговията?

— Добре, господарю, доста добре — отговори отровителят с вероломна усмивка.

— Не съм се съмнявал — каза Анри. — Когато човек е снабдител на всички короновани глави във Франция и чужбина!…

— С изключение на наварския крал — отговори безочливо флорентинецът.

— Триста дяволи, метр Рьоне, вие имате право. При това горката ми майка, която също си купуваше от вас, умирайки, ми препоръча вашите услуги. Елате утре или в други ден в моите покои и ми донесете най-хубавите си парфюми.

— Няма да е зле — каза засмяно Катерина, — защото разправят…

— Че потта ми мирише на хубаво, нали? — каза също така засмяно Анри. — Кой ви каза, майко, Марго ли?

— Не, синко — отговори Катерина, — баронеса дьо Сов.

В този миг херцогиня дьо Лорен не можа да издържи повече и избухна в ридания. Анри дори не се обърна да я погледне.

— Сестрице — извика Маргьорит, спускайки се към Клод, — какво ви е?

— Нищо — каза Катерина, като застана между двете сестри. — Нищо, има нервна криза. Мазий й препоръчва да се лекува с парфюми.

И тя стисна отново, още по-силно от първия път, ръката на по-голямата си дъщеря, а после се обърна към по-малката и каза:

— Е, Марго, не чухте ли, че ви поканих да се оттеглите в покоите си? Ако това не ви стига, заповядвам ви го!

— Извинете, ваше величество — каза Маргьорит, трепереща и бледа, — пожелавам спокойна нощ на ваше величество.

— Надявам се, че пожеланието ви ще се сбъдне. Лека нощ.

Маргьорит се оттегли залитаща, мъчейки се напразно да срещне поне погледа на мъжа си, който дори не се обърна към нея.

За миг настана мълчание, Катерина продължаваше да гледа втренчено херцогиня дьо Лорен, която, от своя страна, гледаше безмълвно майка си, сключила ръце.

Анри седеше с гръб, но наблюдаваше всичко в едно огледало, като се преструваше, че засуква мустаците си с една помада, която току-що му беше дал Рьоне.

— А вие, Анри — запита Катерина, — няма ли да излизате?

— Ах, да, вярно — възкликна наварският крал, — боже мой, забравих, че херцог д’Алансон и принц дьо Конде ме чакат. Тези чудни парфюми ме опияняват и замъгляват мисълта ми. Довиждане, ваше величество.

— Довиждане. Утре ще ми кажете как е адмиралът, нали?

— Непременно. Е, Фебея, какво искаш?

— Фебея! — извика нетърпеливо кралицата-майка.

— Извикайте я, ваше величество — каза беарнецът, — защото не ме пуска да изляза.

Кралицата-майка стана, улови кученцето за каишката и го задържа, докато Анри се отдалечи с толкова спокойно и весело лице, сякаш не бе почувствувал в сърцето си, че го дебне смъртна опасност.

Зад него малкото кученце, пуснато от Катерина Медичи, се втурна да го догони, но вратата беше вече затворена и то успя само да промуши дългата си муцунка под завесата и изскимтя зловещо и продължително.

— А сега, Шарлот — каза Катерина на баронеса дьо Сов, — иди да потърсиш херцог дьо Гиз и Таван, които са в моята молитвена, и се върни да правиш компания на херцогиня дьо Лорен, която има истеричен припадък.

Когато Ла Мол и Коконас завършиха скромната си вечеря, защото пилетата в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ красяха само фирмата й, Коконас се завъртя на стола, протегна нозе, облакъти се на масата и допивайки последната чаша вино, запита:

— Веднага ли ще си легнете, граф дьо Ла Мол?

— Бога ми, много ми се иска, графе, защото е възможно да ме събудят през нощта.

— Мен също — каза Коконас — и струва ми се в такъв случай, че вместо да лягаме и да караме да чакат хората, които ще дойдат да ни викат, по-добре е да поискаме карти и да поиграем. Така ще ни заварят съвсем готови.

— Бих приел с удоволствие предложението, графе, но имам твърде малко пари, за да играя. В куфара си нося само сто златни екю и това е цялото ми съкровище. На тях трябва да разчитам.