Александър Дюма - Кралица Марго

Опростиха на Коконас последния клин от специалното изтезание, но преди това вече му бяха забили девет, съвсем достатъчни, за да превърнат краката му на кайма.

Съдията обясни на Коконас, че са проявили тази снизходителност към него заради признанията и се оттегли. Коконас остана сам с Кабош.

— Е — запита палачът, — как сме, благороднико?

— Ах, приятелю мой, честни мой приятелю, мили мой Кабош! — каза Коконас. — Вярвай ми, ще ти бъда признателен през целия си живот за това, което направи за мен.

— Дявол да го вземе, имате право, господине, защото, ако знаеха какво съм сторил за вас, аз щях да бъда на вашето място върху дървения уред. Но нямаше да ме щадят така, както аз пощадих вас.

— Но как ти хрумна тази гениална идея?

— Как ли — каза Кабош, обвивайки краката на Коконас с кървави парцали, — узнах, че сте задържан, узнах, че ви съдят, че кралица Катерина желае смъртта ви. Сетих се, че ще ви изтезават и взех предварително мерки.

— След като знаеше какво ще ти се случи?

— Господине — каза Кабош, — вие сте единственият благородник, който ми е подавал ръка. Аз имам памет и сърце, макар че съм палач и може би именно защото съм палач. Ще видите утре как безупречно ще свърша работата си.

— Утре ли? — запита Коконас.

— Разбира се, утре.

— Каква работа?

Кабош изгледа Коконас изумено.

— Как каква работа! Забравихте ли присъдата?

— Ах, да, вярно, присъдата — каза Коконас. — Бях я забравил.

Истината е, че Коконас не беше забравил за присъдата, но въобще не мислеше за това.

Той мислеше за параклиса, за ножа, скрит под плащаницата, за Анриет и за кралицата, за вратата на сакристията и за двата коня, чакащи в края на гората. Той мислеше за свободата, за ездата на чист въздух, за безопасността отвъд границите на Франция.

— Сега — каза Кабош — трябва ловко да ви прехвърлим от дървения кон върху носилката. Не забравяйте, че за всички, дори за моите помощници, краката ви са счупени и при всяко движение трябва да викате.

— Ой — извика Коконас още като видя двамата прислужници да се приближават с носилката.

— Хайде, хайде — каза Кабош, — смелост! Щом отсега се развикахте, какво ще стане след малко?

— Драги Кабош — каза Коконас, — не оставяйте, моля ви се, да ме докосват вашите многоуважавани помощници. Може би те нямат тъй лека ръка като вас.

— Поставете носилката до коня — каза метр Кабош.

Двамата прислужници се подчиниха. Метр Кабош взе Коконас на ръце като дете и го постави върху носилката. Но въпреки всички предпазни мерки Коконас надаваше жестоки викове.

Тогава се появи тъмничарят с фенер.

— В параклиса — каза той.

И носачите тръгнаха, а Коконас за втори път стисна ръката на Кабош.

Първото ръкостискане беше излязло много ползотворно за пиемонтеца, за да му се зловиди второто.

Мрачното шествие прекоси в дълбока тишина двата подвижни моста на кулата и големия двор на замъка, откъдето се влизаше в параклиса, през чиито стъклописи слаба светлина багреше бледите лица на апостолите в червени одежди.

Коконас вдъхваше жадно нощния въздух, макар и пропит с влага от дъжда. Той се вглеждаше в дълбокия мрак и се радваше, че всички обстоятелства са благоприятни за бягството му, както и за бягството на неговия другар.

Необходими му бяха всичката воля, цялото благоразумие и самообладание, за да не скочи от носилката, когато го внесоха в параклиса и той забеляза на мястото на хора, на три крачки от олтара, една безжизнена маса, завита в бял плащ.

Това беше Ла Мол.

Двамата войници, които придружаваха носилката, се спряха отвън.

— Понеже ни оказват тази последна милост да ни съберат още един път — каза Коконас с измъчен глас, — отнесете ме до приятеля ми.

Носачите не бяха получили друга заповед, затова без възражение изпълниха желанието на Коконас.

Ла Мол беше мрачен и блед, облегнал глава на мраморната стена. Черните му коси, облени в пот, придаващи на лицето му цвета на слонова кост, сякаш бяха се вкаменили, след като са настръхнали.

Ключарят махна с ръка и двамата прислужници се отдалечиха, за да извикат свещеника, както бе пожелал Коконас. Това беше условният знак.

Коконас ги проследи с неспокоен поглед. Но не само неговите очи бяха жадно вперени в тях. Едва изчезнаха носачите, две жени изскочиха иззад олтара и се спуснаха към мястото на хора, а техният радостен трепет се предаде сякаш на въздуха като топъл повей пред буря.