Александър Дюма - Кралица Марго

Кабош, без нито един мускул да трепва по лицето му, без да си дава вид, че е виждал някъде другаде Коконас освен върху дървения кон, пъхна две дъски между краката му, сложи още две от външната страна и ги стегна с въжето, което държеше.

Този уред наричаха „обувки“.

При обикновено изтезание забиваха шест клина между двете средни дъски, които, раздалечавайки се, смазваха мускулите.

При специално изтезание забиваха десет клина и тогава дъските не само смазваха месото, но строшаваха и костите.

След като свърши предварителната подготовка, метр Кабош пъхна един клин между дъските и с чук в ръка, застанал на едно коляно, погледна съдията.

— Ще говорите ли? — запита съдията.

— Не — отговори решително Коконас, макар че пот бе оросила челото му и косата му бе настръхнала.

— В такъв случай — каза съдията — започвайте! Първия клин за обикновено изтезание.

Кабош вдигна тежкия чук и удари страшно клина, който издаде глух звук.

Дървеният кон се разтресе.

Коконас не издаде нито звук при първия клин, от който обикновено закрещяваха и най-упоритите. Нещо повече дори. По лицето му се изписа необяснимо изумление.

Той погледна смаяно Кабош, който, вдигнал ръка, полуизвърнат към съдията, се готвеше да повтори удара.

— С каква цел се бяхте скрили в храсталака? — запита съдията.

— Да си починем на сянка — отговори Коконас.

— Продължавайте! — нареди съдията.

Кабош замахна втори път и ударът отекна като първия.

Но както и при първия удар Коконас дори не мигна, продължавайки да гледа палача със същото изражение. Съдията смръщи вежди.

— Що за корав християнин! — прошепна той. — Забихте ли клина до края, метр?

Кабош се наведе, сякаш за да види по-добре, и в същото време пошепна на Коконас:

— Викайте, нещастнико!

После се изправи и каза на съдията:

— Забил се е до края, господине!

— Втория клин от обикновеното — студено произнесе съдията.

Двете думи на Кабош обясниха всичко на Коконас. Достойният палач връщаше на своя приятел най-голямата услуга, която би могъл да окаже палач на благородник.

Спестяваше му не само страданието но и срама от признанията, забивайки между краката му еластични кожени клинове, на които само горната част беше дървена, вместо да му забие дъбови клинове. Освен това запазваше му силите, за да се качи достойно на ешафода.

— Ах, добри ми Кабош — прошепна Коконас, — бъди спокоен! Дадено, ще викам. И ако не останеш доволен, значи, трудно е да ти се у годи.

През това време Кабош бе пъхнал между дъските друг клин, но много по-голям от първия.

— Удряйте! — каза съдията.

При тези думи Кабош удари така, сякаш щеше да разруши с един-единствен удар кулата на Венсен.

— А, о, у! — извика Коконас с най-различни интонации. — Хиляди гръмотевици, строшихте ми костите, по-полека!

— А — усмихна се съдията, — вторият даде резултат. Иначе бих се учудил.

Коконас въздъхна като ковашки мях.

— Какво правехте в храсталака? — повтори въпроса си съдията.

— Е, дявол да го вземе, нали ви казах, почивах си на хладина!

— Удряйте — каза съдията.

— Признайте — прошепна Кабош на ухото му.

— Какво?

— Каквото искате, само признайте нещо.

И той удари втори път, не по-лошо от първия. Коконас щеше да се задуши от крясъци.

— О — каза той, — какво искате да знаете, господине? По заповед на кого съм бил в гората ли?

— Да, господине.

— Бях там по заповед на херцог д’Алансон.

— Пишете — каза съдията.

— Ако съм извършил престъпление, като съм въвлякъл в клопка наварския крал — продължи Коконас, — бях само оръдие, господине, и се подчинявах на господаря си.

Писарят записа.

— Нали ти ме издаде, бледа мутро! — прошепна изтезаваният. — Почакай, почакай!

И той разказа за посещението на Франсоа при наварския крал, за срещите на дьо Муи и херцог д’Алансон, историята с вишневия плащ, все така виейки, понеже от време на време получаваше удари с чука за опресняване на паметта.

Той даде толкова точни, правдоподобни, неопровержими и страшни доказателства срещу херцог д’Алансон, така ловко се престори, че болката го е накарала да направи тези признания, така естествено се кривеше, виеше, стенеше на най-различни гласове, че накрая самият съдия се уплаши, че е записал такива компрометиращи подробности за един френски принц.

— Това се казва работа — забеляза Кабош, — ето един благородник, на когото не е нужно да повтаряш два пъти въпросите и който накара писарят да се потруди. Исусе Христе, какво ли пък щеше да стане, ако вместо кожени клиновете бяха дървени!