Фридрих Дюренмат - Обещанието

Комисарят направи пауза. Той отново стоеше сам пред мегендорфци. Бенц смутено се бе върнал сред тълпата.

— Ние бихме проверили най-внимателно всеки подозрителен човек без оглед на неговото положение, бихме проследили и най-малката възможна следа и не само това — бихме привлекли полицията на други страни, ако това се окаже необходимо. Вие виждате, вашият съд разполага с много малко средства, а ние — с огромен апарат за установяване на истината. Решавайте сега какво трябва да се направи.

Мълчание. Мегендорфци се замислиха.

— Наистина ли ще ни предадете амбулантния търговец? — попита работникът от тухларната фабрика.

— Имате думата ми — отговори Матей. — Ако настоявате за това.

Мегендорфци се колебаеха. Думите на комисаря им бяха направили силно впечатление. Прокурорът нервничеше. Положението му се струваше съмнително. Но бързо си отдъхна.

— Вземете го с вас! — бе извикал един селянин.

Мегендорфци мълчаливо направиха път. Прокурорът с облекчение си запали една пура.

— Действувахте рисковано, Матей — каза той. — Представете си, че се наложеше да удържите думата си.

— Знаех, че това няма да се случи — отговори спокойно комисарят.

— Да се надяваме, че никога няма да дадете обещание, което ще се наложи да изпълните — каза прокурорът и повторно поднесе клечка кибрит към пурата си, кимна на кмета и се отправи към освободената кола.

Матей не замина с прокурора. Качи се в голямата кола при амбулантния търговец. Полицаите му направиха място. В колата беше горещо. Все още не смееха да спуснат стъклата. Въпреки че бяха направили път, селяните все още се тълпяха наоколо. Фон Гунтен се беше свил зад шофьора. Матей седна до него.

— Аз съм невинен — уверяваше фон Гунтен тихо.

— Разбира се — каза Матей.

— Никой не ми вярва — прошепна фон Гунтен, — и полицаите също.

Комисарят поклати глава.

— Така ви се струва.

Амбулантният търговец не се успокояваше.

— Вие също не ми вярвате, господин докторе.

Колата потегли. Полицаите седяха мълчаливо. Вън вече се беше спуснала нощ. Уличните лампи хвърляха златни светлини върху вкаменените лица. Матей чувствуваше недоверието, което всеки таеше спрямо амбулантния търговец, подозрението, което се надигаше. Стана му жал за него.

— Аз ви вярвам, фон Гунтен — каза той и почувствува, че сам не е съвсем убеден, — знам, че сте невинен.

Насреща им се носеха първите къщи на града.

— Фон Гунтен, ще трябва да ви заведат и при коменданта — каза комисарят, — вие сте най-важният ни свидетел.

— Разбирам — промълви амбулантният търговец, след това отново прошепна, — вие също не ми вярвате.

— Глупости!

Амбулантният търговец упорствуваше.

— Знам — каза той тихо, едва чуто и се втренчи в червените и зелени светлинни реклами, които като призрачни съзвездия сияеха в равномерно плъзгащата се кола.

Тези събития ми бяха докладвани на „Казерненщрасе“, след като се върнах от Берн с бързия влак в седем и половина. Това беше третото убийство на дете от този вид. Преди две години бе убито с бръснач едно момиче в кантона Швиц, а преди пет — едно в Санкт Гален, а от убиеца нито следа. Наредих да доведат амбулантния търговец. Беше четиридесет и осем годишен, нисък, затлъстял, с нездрав вид, иначе вероятно бъбрив и нахален, но сега уплашен. Показанията му на първо време бяха ясни. Лежал в края на гората, събул си бил обувките и бил оставил кошницата със стока на тревата. Възнамерявал да се отбие в Мегендорф да продаде там стоката си: четки, тиранти, ножчета за бръснене, връзки за обувки и т. н., но по пътя разбрал от пощаджията, че Вегмюлер бил в отпуска и го замествал Ризен. Тъкмо поради това се разколебал и легнал на тревата; нашите млади полицаи често били склонни да се престарават, познавал ги той. И задрямал. В малката долина в сянката на горите, прорязана от едно шосе. Не много далеко в полето работело някакво селско семейство, около което се въртяло едно куче. Обедът в „Мечката“ във Ферен бил разкошен: блюдо по бернски [Кисело зеле с пържена шунка, ребърца и салам на колелца, с гарнитура картофи. — Б. пр.] и тванско вино. Обичал да се храни обилно, а и средствата му позволявали, защото, колкото и да се влачел небръснат, занемарен и раздърпан из страната, видът му лъжел, той бил един от ония амбулантни търговци, които печелят и имат нещо настрана. Освен това изпил много бира, а когато лежал вече на тревата, изял и два шоколада „Линд“. После приближаващата буря и напорите на вятъра напълно го приспали. Но малко по-късно му се сторило, че го събудил някакъв писък, пронизителен писък на малко момиче, и когато погледнал полусънен към долината, му се видяло, че селското семейство на полето за момент учудено се ослушало, но веднага след това всички отново се навели над своята работа, а кучето се въртяло наоколо. Някаква птица, минало му през ума, може би някоя кукумявка, откъде можел да знае. Но това обяснение го успокоило. Продължил да дреме, но след това, когато му направила впечатление внезапната мъртва тишина на природата, видял изведнъж потъмнялото вече небе. Нахлузил бързо обувките си и окачил кошницата на рамо, с лошо настроение и дори разтревожен, защото си спомнил за тайнствения птичи писък. Затова решил да не прави опит с Ризен и да не ходи в Мегендорф. И без това там винаги малко изкарвал. И той решил да се прибере в града, тръгнал за железопътната гара по горския път като по-кратък и така се натъкнал на трупа на убитото момиченце. След това изтичал в Мегендорф в „Еленът“ и обадил на Матей. На селяните не казал нищо от страх да не заподозрат него.