Фридрих Дюренмат - Обещанието

— Какво обичате? — попита той.

Матей се колебаеше, не знаеше какво да каже, след това се представи и попита само за да спечели време:

— Господин Мозер?

— Аз съм, какво искате? — попита мъжът отново. След това се приближи и се спря пред Матей с брадвата в ръка. Трябва да беше около четиридесетгодишен. Беше слаб, лицето му набраздено, а сивите му очи разглеждаха комисаря изпитателно. На вратата се появи една жена, и тя с червена пола. Матей премисляше какво да каже. Обмисляше го отдавна, но все още нищо не беше измислил. Но ето че Мозер му помогна. Беше съзрял кошничката в ръката на Матей.

— Да не се е случило нещо с Гритли? — попита той и отново погледна Матей изпитателно.

— Пращали ли сте вашата Гритли някъде? — попита комисарят.

— При баба й във Ферен — отговори селянинът.

Матей размисли; Ферен беше съседното село.

— Гритли често ли ходеше там? — попита той.

— Всяка сряда и събота следобед — каза селянинът и след това попита в пристъп на внезапен страх: — Защо питате? Защо връщате кошницата?

Матей постави кошницата върху пъна, на който Мозер бе цепил дърва.

— Намерили са Гритли мъртва в гората край Мегендорф — каза той.

Мозер не се помръдна. Не се помръдна и жената, която все още стоеше на вратата с червената си пола. Матей видя как по пребелялото лице на мъжа изведнъж рукна пот, пот като из река. Искаше му се да отвърне поглед, но беше като омагьосан от това лице, от тази пот и двамата стояха, вперили очи един в друг.

— Гритли е била убита — чу се Матей да казва с глас, който му се стори безучастен, и това го ядоса.

— Но това е невъзможно — прошепна Мозер, — не може да има такива изверги! — И при тези думи ръката, която държеше брадвата, потрепери.

— Има такива изверги, господин Мозер — каза Матей.

Мозер го гледаше втренчено.

— Искам да отида при детето си — каза той едва чуто. Комисарят поклати глава.

— Не ви съветвам, господин Мозер. Знам, че е жестоко това, което казвам, но е по-добре да не отивате при вашата Гритли.

Мозер пристъпи съвсем близо до комисаря, толкова близо, че двамата застанаха лице в лице.

— Защо е по-добре? — изкрещя той.

Комисарят мълчеше.

Още един миг Мозер претегля брадвата в ръка, сякаш искаше да замахне с нея, но след това се обърна и отиде при жената, която все още стоеше на вратата. Все още неподвижна, все още като онемяла. Матей чакаше. Нищо не убягваше от погледа му и изведнъж той разбра, че никога няма да забрави тази сцена. Мозер прегърна силно жена си. Внезапно бе разтърсен от безмълвни ридания. Захлупи лице върху рамото й, докато тя гледаше някъде в пространството.

— Утре вечер ще можете да видите вашата Гритли — обеща комисарят, безпомощно. — Тогава детето ще изглежда като заспало.

Тогава изведнъж жената заговори.

— Кой е убиецът? — попита тя с глас, който беше толкова спокоен и делови, че Матей се уплаши.

— Аз ще го открия, госпожо Мозер.

Сега жената го погледна — заплашително, повелително.

— Обещавате ли?

— Обещавам, госпожо Мозер — каза комисарят, ръководен изведнъж само от желанието да напусне това място.

— Заклевате ли се в спасението на душата си?

Комисарят се стъписа.

— Заклевам се — каза той най-после. Какво друго можеше да направи?

— Тогава вървете! — заповяда жената. — Вие се заклехте в спасението на душата си.

Матей искаше да каже още нещо утешително, но не намери нищо утешително.

— Съжалявам — каза той тихо и се обърна. Тръгна бавно по пътя, по който бе дошъл. Пред него на фона на гората се виждаше Мегендорф. Над нея — небето, сега без облаци. Отново съзря двете деца, които се бяха свили до бордюра на шосето, мина уморено край тях, а те го последваха със ситни крачки. Тогава внезапно той чу откъм къщата зад себе си някакъв животински рев. Ускори крачките си, без да разбере кой ридаеше така — мъжът или жената.

Щом се върна обратно в Мегендорф, Матей се видя вече изправен пред първите трудности. Голямата кола на оперативната група беше пристигнала в селото и очакваше комисаря. Мястото на престъплението и близките околности бяха внимателно претърсени и след това блокирани. Трима полицаи в цивилно облекло останаха скрити в гората. Те имаха за задача да наблюдават минаващите. Може би така щяха да попаднат на следите на убиеца. Останалата част от групата трябваше да бъде откарана в града. Небето се беше изчистило съвсем, но дъждът не беше донесъл освежаване. Фьонът все още бушуваше над села и гори, налитайки с големи меки пориви. Неестествената тежка горещина правеше хората зли, раздразнителни, нетърпеливи. Уличните лампи вече светеха, макар че още беше ден. Селяните се бяха стекли от всички страни. Бяха открили фон Гунтен. Смятаха, че той е убиецът. Амбулантните търговци са винаги подозрителни. Те предполагаха, че той е вече арестуван, и обградиха колата на оперативната група. Амбулантният търговец седеше неподвижно. Беше се свил треперещ между вдървено седящите полицаи. Селяните се приближаваха все повече до колата, притискаха лица в стъклата. Полицаите не знаеха какво да правят. В служебната кола зад оперативната група седеше прокурорът; и тя беше обкръжена от тълпата. Обградена беше и колата на съдебния лекар, който беше дошъл от Цюрих, и санитарната кола — бяла с червен кръст, в която бе поставен малкият труп. Мъжете стояха заплашително, но мълчаливо; жените стояха неподвижно пред къщите. Те също мълчаха. Децата се бяха покатерили на оградата на селския кладенец. Някакъв тъп гняв, който още не избиваше навън, караше селяните да се съберат заедно. Те искаха отмъщение, справедливост. Матей се опита да си проправи път към оперативната група, но това се оказа невъзможно. Най-добре беше да потърси селския кмет. Попита за него. Никой не му отговори. Чуха се само няколко тихи заплашителни думи. Комисарят помисли и отиде в кръчмата. Не се излъга, кметът седеше в „Еленът“. Той беше нисък, дебел човек с болнав вид. Пиеше велтлинско вино чаша след чаша и наблюдаваше през ниските прозорци.