Фридрих Дюренмат - Обещанието

— Случило ли се е нещо? — полюбопитствува Фелер, който помагаше на началника си да опакова книгите. Трябваше да изнесат цяла библиотека, която се бе насъбрала постепенно.

— И в Мегендорф вали — отговори комисарят, — алармирайте оперативната група.

— Убийство?

— Идиотски дъжд! — промърмори Матей вместо отговор, равнодушен към обидения Фелер.

Но преди да се качи в колата при прокурора и лейтенант Хенци, които го чакаха нетърпеливо, той прелисти досието на фон Гунтен, който беше съден вече. За блудство с четиринадесетгодишно момиче.

Но дори заповедта да следят амбулантния търговец се оказа грешка, която по никой начин не можеше да се предвиди. Мегендорф представляваше малка община. Повечето жители бяха селяни, макар някои да работеха във фабриките долу в долината или в близката тухларница. Наистина имаше и неколцина „хора от града“, които живееха тук на село, двама-трима архитекти, един скулптор от класицистичното направление, но те не играеха никаква роля в селото. Всички се познаваха, а повечето бяха и роднини. Селото се намираше в конфликт с града, макар и не официално, но тайно, защото горите около Мегендорф принадлежаха на града, факт, който никой истински мегендорфец не признаваше. Навремето това бе създало много грижи на горското управление. То именно бе настояло и издействувало преди години в Мегендорф да бъде открит полицейски участък, към което се прибавяше и обстоятелството, че неделен ден гражданите изпълваха на тълпи селцето, а „Еленът“ и нощем привличаше много посетители. С оглед на всичко това местният полицай трябваше да си познава добре занаята, но от друга страна — и да се отнася човешки със селяните. До това разбиране скоро бе стигнал низшият полицейски чин Вегмюлер, който бе командирован в селото. Той произхождаше от селско семейство, пиеше много и стягаше юздите на своите мегендорфци като суверенен господар, разбира се, с толкова много отстъпки, че аз всъщност трябваше да се намеся, но при липсата на персонал виждах в него по-малкото зло. Не ме безпокояха и затова и аз оставях Вегмюлер на мира. Но на неговите заместници — когато той беше в отпуска — не им беше лесно. Каквото и да правеха, в очите на мегендорфци всичко беше лошо. Макар бракониерството и кражбите на дърва в градските гори, както и сбиванията в селото да бяха отдавна вече престанали след настъпването на високата конюнктура, традиционното неподчинение на държавната власт продължаваше да тлее сред населението. Особено тежко беше сега за Ризен. Той беше простодушно момче, лесно се обиждаше и нямаше чувство за хумор, така че не можеше да понася постоянните закачки на мегендорфци и всъщност — с тая негова прекалена чувствителност — нямаше да му е леко в по-нормални райони. От страх от населението той изчезваше, щом завършеше обикновените си обиколки и проверки. При тези обстоятелства беше, разбира се, невъзможно той да наблюдава амбулантния търговец, без това да се хвърли на очи. Появяването на полицая в „Еленът“, който той иначе страхливо избягваше, беше по начало равносилно на политическо събитие. А и Ризен седна толкова демонстративно срещу амбулантния търговец, че селяните любопитно млъкнаха.

— Кафе? — попита кръчмарят.

— Нищо — отвърна полицаят, — аз съм тук служебно.

Селяните се вторачиха любопитно в амбулантния търговец.

— Какво е направил? — попита един старец.

— То не е ваша работа.

Кръчмата беше ниска, задимена — една дупка от дърво, горещината беше потискаща и отгоре на това кръчмарят не палеше лампите. Селяните седяха на една дълга маса и пиеха може би бяло вино, може би бира, очертани само като сенки на сребристия фон на прозорците, по които се стичаха капки и цели поточета. Някъде се чуваше тракането на футбол на маса. Някъде дрънчеше и хлопаше американска ротативна машина.

Фон Гунтен пиеше вишновка. Страх го беше. Седеше свит в един ъгъл, подпрял дясната си ръка на дръжката на своята кошница, и чакаше. Струваше му се, че седи тук вече часове. Всичко беше тягостно и тихо, но застрашително. В прозорците просветна, дъждът отслабна и изведнъж отново се показа слънцето. Само вятърът виеше още и се блъскаше в зидовете. Фон Гунтен се зарадва, когато навън най-после пристигнаха колите.

— Елате — каза Ризен и стана.

Двамата излязоха. Пред кръчмата чакаха една тъмна лимузина и голямата кола на оперативната група. Зад тях беше спряла санитарната линейка. Селският площад беше огрян от ярко слънце. До кладенеца стояха две деца, пет или шестгодишни, момиче и момче — момичето с кукла под мишница, а момчето с камшиче в ръка.