Фридрих Дюренмат - Обещанието

Аз гледах старицата втренчено. Сега беше дошло най-после и дарението, което през всичкото време бях очаквал. Сякаш трябваше да бъда специално подигран.

Но в този момент дойде най-после професорът с един лекар и две сестри. Помолиха ни да излезем и аз се сбогувах с госпожа Шрот.

— Останете със здраве — казах аз смутено и без да мисля, с единственото желание да се измъкна колкото може по-скоро, в отговор на което тя се изкикоти, а професорът ме изгледа особено. Всички се почувствуваха неловко и аз бях щастлив, че мога да се разделя най-после със старицата, със свещеника, с всички тия хора и да се озова в коридора.

Отвсякъде изникнаха посетители с пакети и цветя, миришеше на болница. Забързах се. Изходът беше близко и аз си въобразявах, че съм в парка, когато изведнъж насреща ми се появи едър, облечен официално в черни дрехи мъж с кръгло детско лице и бомбе, който буташе по коридора един стол на колелца, на който седеше сбръчкана, трепереща старица. Прастарата бабка беше във визонено палто и държеше в двете си ръце цветя — огромни букети. Може би това беше деветдесет и девет годишната сестра с нейния шофьор, знам ли, аз гледах ужасен след тях, докато изчезнаха в частното отделение, след това почти изтичах навън, префучах през парка, покрай болни на столове с колелца, покрай оздравяващи и покрай посетители и се успокоих малко едва в „Кроненхале“, при супата топчета от дроб.

От „Кроненхале“ веднага заминах за Хур. За съжаление трябваше да взема със себе си жената и дъщерята, беше неделя й аз им бях обещал да прекараме заедно следобеда, а не исках да давам обяснения. Не продумвах нито дума и карах със забранена скорост, може би все още нещо можеше да се спаси. Не се наложи обаче семейството ми да чака дълго в колата пред бензиностанцията. В кръчмата цареше страшно оживление. Анемари току-що се беше върнала от изправителния дом, заведението гъмжеше от съмнителни типове. Въпреки студа Матей седеше в своя син комбинезон на пейката си. Пушеше и вонеше на абсент. Седнах до него и му разказах накратко всичко. Но нищо не можеше вече да помогне. Той, изглежда, дори не ме слушаше, за момент не знаех какво да правя, след това се върнах при моя „Опел капитен“ и потеглих за Хур. Семейството ми беше гладно и проявяваше нетърпение.

— Това не беше ли Матей? — попита жена ми, която както обикновено за нищо не беше осведомена.

— Той е.

— Но аз мислех, че е в Йордания — каза тя.

— Той не замина, мила моя.

В Хур имахме трудности с паркирането. Сладкарницата беше препълнена, все гости от Цюрих, които си тъпчеха тук стомасите и се потяха, на всичко отгоре деца, които крещяха, но ние все пак намерихме място, поръчахме чай и сладкиши. Жена ми обаче повика келнерката още веднъж.

— Моля, донесете и двеста грама таралежки.

Тя само малко се учуди, когато не поисках да ям от тях. За нищо на света.

А сега, господине, можете да правите с тази история каквото искате. Ема, сметката.

© 1954 Фридрих Дюренмат

© 1984 Георги Арнаудов Георгиев, превод от немски

Friedrich Dürrenmatt

Das Versprechen, 1954

Източник http://bezmonitor.com

Сканиране и разпознаване: Сашо

Текстът се възпроизвежда по изданието Фридрих Дюренмат. Обещанието. Подозрението. Издателство „Хр. Г. Данов“, 1984. Преводач: Георги Георгиев.

Friedrich Dürrenmatt. Das Versprechen. Peter Schifferli Verlags SG „Die Arche“, Zuerich, 1954.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2058]

Последна редакция: 2006-08-10 21:13:29