Фридрих Дюренмат - Обещанието

И така, миналата година, разбира се, пак в неделя, след позвъняване по телефона от страна на един католически свещеник, трябваше да посетя кантоналната болница. Беше малко преди да се пенсионирам, през последните дни на моята служба, всъщност моят приемник вече беше постъпил, не Хенци, който за щастие не успя, въпреки своята Хотингер, а един способен и добросъвестен човек, притежаващ гражданска човечност, която можеше да бъде само от полза на този пост. Бяха позвънили в къщи. Отзовах се на поканата само защото се касаело за нещо важно, което една умираща желаела да ми съобщи — случват се такива неща от време на време. Беше слънчев, но студен декемврийски ден. Всичко голо, тъжно, меланхолично. В такива дни нашият град може да те накара да почнеш да виеш. Затова да ме викат да посетя някаква умираща, беше вече прекалено. Ето защо аз обиколих няколко пъти твърде мрачен арфата на Ешбахер в парка, но в края на краищата все пак се запътих към сградата: „Госпожа Шрот, медицинска клиника, частно отделение“. Болничната стая гледаше към парка. Беше пълна с цветя — рози, гладиоли. Пердетата бяха полувдигнати. Полегати слънчеви лъчи падаха на пода. До прозореца седеше огромен свещеник с грубо червено лице и сива неподстригана брада, а в леглото лежеше една женица, стара, със ситно набръчкано лице, с редки и бели като сняг коси, извънредно благовидна, явно много богата, ако се съди по обстановката. До леглото беше поставен сложен апарат, някаква медицинска апаратура, към която водеха различни маркучи, излизащи изпод одеялото. Машината непрекъснато се контролираше от една медицинска сестра. На определени интервали мълчаливо и внимателно сестрата влизаше в болничната стая, поради което разговорът се прекъсваше на почти равномерни интервали — за да спомена това обстоятелство още в началото.

Поздравих. Старата дама ме изгледа внимателно и извънредно спокойно. Лицето й беше восъчно, недействително, но още удивително живо. Макар да държеше в жълтеникавите си набръчкани ръце малка черна книжка със златен образ — явно молитвеник, все пак трудно можеше да се повярва, че тази жена скоро ще умре, толкова жизнена, толкова несломена сила се излъчваше сякаш от нея, въпреки всички маркучи, които изпълзяваха изпод одеялото й. Свещеникът не стана от мястото си. С един колкото величествен, толкова и непохватен жест той ми посочи един стол до леглото.

— Седнете — покани ме той.

Когато седнах, дълбокият му глас отново прозвуча откъм прозореца, пред който той се очертаваше като мощен силует:

— Разкажете на господин коменданта каквото имате да му съобщите, госпожо Шрот. В единадесет часа трябва да направим последното миропомазване.

Госпожа Шрот се усмихна. Съжалявала, че ми създава безпокойство, каза тя очарователно и гласът й, макар и тих, беше извънредно ясен, дори бодър.

Излъгах, че тя никак не ме безпокои, убеден, че бабичката ще ми съобщи, че прави някакво дарение в полза на бедствуващи полицаи или нещо подобно.

Това, което искала да ми разкаже, било само по себе си неважна и безобидна история, продължи старата, произшествие, което навярно се случва във всяко семейство един или повече пъти, и затова го била забравила, но сега, както се полагало, защото скоро щяла да се пресели във вечността, заговорила за това съвсем случайно през време на последната си изповед, защото малко преди това била дошла една внучка на единствения й кръщелник с цветя и при това с червена рокличка, а пастор Бек съвсем се развълнувал и казал, че трябва да разкаже историята на мен; тя наистина не разбирала защо, нали всичко било отдавна минало, но щом негово преподобие смятал...

— Разказвайте, госпожо Шрот — донесе се откъм прозореца дълбокият глас, — разказвайте.

В града черковните камбани почнаха да бият за проповед, отеквайки глухо и далечно. Е, щяла да се опита, отново поде старицата и забърбори. Отдавна вече не била разказвала, само на Емил, на своя син от първия си мъж, но след това Емил умрял от туберкулоза, нищо не можело да му помогне. Сега той щял да бъде колкото мене или по-точно, колкото господин пастора Бек. Но тя щяла да си представи, че аз съм нейният син и господин пасторът Бек също, защото веднага след Емил родила Марк, но той умрял след три дни, преждевременно раждане, появил се на бял свят още след шестия месец и доктор Хоблер казал, че това било най-добре за горкото същество. Несвързаното бръщолевене продължи така известно време.

— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте — подкани пасторът със своя бас, седейки неподвижно до прозореца, поглаждайки само от време на време с дясната си ръка като Мойсей своята неподстригана сива брада, разпространявайки също на леки вълни осезателна миризма на чесън. — Скоро ще трябва да пристъпим към последното миропомазване!