Фридрих Дюренмат - Обещанието

— Кого чакаш? — закрещя прокурорът на момичето, което се втрещи уплашено в него, седнало на камъка и притиснало куклата до гърдите си. — Ще отговориш ли кого чакаш, проклетнице?

Сега ние всички бяхме стигнали и заобиколили момичето, а то ни гледаше, изпълнено със страх, ужас и недоумение.

— Анемари — казах аз и гласът ми трепереше от яд, — преди една седмица някой ти даде шоколад. Сигурно си спомняш добре — шоколад като малки таралежи. Един мъж в черни дрехи ли ти даде този шоколад?

Момичето не отговори, само ме гледаше с изпълнени със сълзи очи.

Тогава Матей коленичи пред детето и обгърна малките рамене.

— Чуй, Анемари — почна той, — ти трябва да ни кажеш кой ти даде шоколада. Трябва да ни разкажеш точно как изглеждаше този човек. Някога познавах едно момиче — продължи той настойчиво, тъй като сега се решаваше всичко, — едно момиче, което също носеше червена рокличка като тебе и на което един голям мъж в черни дрехи също даде шоколад. Същите бодливи топчета, каквито яде ти. А след това момичето отиде с големия мъж в гората и там големият мъж уби момичето с един нож.

Той млъкна. Момичето все още не отговаряше нито дума, гледайки го безмълвно с широко отворени очи.

— Анемари — изкрещя Матей, — ти трябва да ми кажеш истината. Аз искам само да не ти се случи нищо лошо.

— Лъжеш — отговори момичето тихо. — Лъжеш.

Тогава прокурорът за втори път загуби търпение.

— Малка глупачко — извика той, сграбчи детето за рамото и го разтърси, — ще кажеш ли сега каквото знаеш!

Закрещяхме и ние — безсмислено, защото просто бяхме обезумели, ние също разтърсвахме момичето, почнахме да го бием — по всички правила, жестоко, яростно и крещейки, удряхме малкото телце, което лежеше сред консервните кутии в пепелта и червената шума.

Момичето мълчаливо търпя нашето изстъпление, дълго като вечност, макар че всичко трая сигурно само няколко секунди, но след това изведнъж изкрещя с такъв страшен нечовешки глас, че ние се вцепенихме.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш!

Ние го пуснахме ужасени, отрезнели от неговите крясъци, отвратени и засрамени от своята постъпка.

— Ние сме животни, ние сме животни! — изпъшках аз. Детето затича през поляната към края на гората.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш! — изкрещя то отново и толкова страхотно, че ние се уплашихме да не е полудяло, но то попадна право в ръцете на госпожа Хелер, която се появи сега на поляната като капак на всичко. Само тя ни липсваше. Беше осведомена за всичко; учителката все пак беше издрънкала всичко, когато жената минала покрай училището. Разбрах това, без да става нужда да задавам въпроси. И сега тази нещастница стоеше пред нас с детето си, което се притискаше, хълцайки, в скута й, и ни гледаше със същия поглед, както преди малко дъщерята. Разбира се, тя познаваше всеки от нас — Фелер, Хенци и за съжаление и прокурора. Положението беше тягостно и гротескно, ние всички бяхме смутени и се чувствувахме смешни в собствените си очи. Всичко се оказа просто една мизерна, жалка комедия.

— Лъже, лъже, лъже — крещеше детето все още извън себе си от гняв, — лъже, лъже, лъже!

Тогава Матей смирено и нерешително се приближи до тях.

— Госпожо Хелер — каза той вежливо, дори покорно, което беше съвсем безсмислено, защото сега оставаше само едно, да се сложи край на цялата тази история, край, край завинаги, да се приключи случаят, да се избият най-после от главата всички тези комбинации, все едно дали убиецът съществуваше, или не, — госпожо Хелер, аз установих, че Анемари е получила шоколад от някакъв непознат. Подозирам, че това трябва да е същият човек, който преди няколко седмици примами с шоколад едно момиче в гората и го уби.

Той говореше отчетливо и с такъв служебен тон, че аз едва не се изсмях. Жената го гледаше спокойно в лицето. След това заговори също така формално и вежливо като Матей.

— Господин доктор Матей — попита тя тихо, — не взехте ли вие Анемари и мен във вашата бензиностанция само за да намерите този човек?

— Нямаше друг начин, госпожо Хелер — отговори комисарят.

— Вие сте свиня! — каза жената спокойно, без мускул да трепне на лицето й, хвана детето си за ръка и тръгна през гората към бензиностанцията.

Ние стояхме на поляната, наполовина вече в сянка, сред старите консервни кутии и омотаните телове, краката ни затъваха в пепел и шума. Всичко се беше свършило, цялото начинание беше станало безсмислено, смешно. Провал, катастрофа. Само Матей се беше овладял. Беше направо изпъчен и достоен в своя син комбинезон. Не повярвах на очите и ушите си, когато се поклони отривисто на прокурора и каза: