Фридрих Дюренмат - Обещанието

Сестрата отново влезе в стаята, провери апаратурата, оправи маркучите и бабичката сред възглавниците сякаш отново отпадна. Почти не смеех да дишам, пот течеше по лицето ми, без да обръщам внимание на това. Изведнъж ми стана студено и се почувствувах двойно по-смешен, като си помислих, че бях очаквал от старата някакво дарение, а на всичко отгоре огромното количество цветя, всички тези червени и бели рози, пламтящите гладиоли, астри, цинии, карамфили, домъкнати бог знае откъде, цяла ваза орхидеи — безсмислени, надути, слънцето зад завесите, неподвижният едър свещеник, миризмата на чесън. Внезапно ме обзе желание да буйствувам, да арестувам жената, но всичко беше вече безсмислено, предстоеше последното миропомазване, а аз седях тук тържествен и безполезен в празничните си дрехи.

— Разказвайте по-нататък, госпожо Шрот — подкани търпеливо свещеникът, — разказвайте по-нататък.

И тя продължи да разказва.

— И наистина, покойният Албертхен почна да се оправя — нареждаше тя със своя спокоен, кротък глас и сега сякаш действително разправяше на две деца приказка, в която и злото, и абсурдното са също такива чудеса, както и доброто. — Престана да ходи в Цюрих. Но когато свърши Втората световна война, ние отново можехме да използуваме нашата кола, която бях купила в тридесет и осма година, защото колата на покойния Галузер наистина се беше демодирала, и така покойният Албертхен почна отново да ме вози в нашия „Буик“. Веднъж ходихме дори до Аскона и аз си помислих, че щом карането му доставя такова удоволствие, той може отново да почне да ходи в Цюрих, с „Буика“ не е толкова опасно, трябва да внимава, като кара, и не може да чува гласове от небето. И така той почна да ходи отново при сестра ми и занасяше яйцата съвестно и честно както винаги, а понякога и някой заек. Но веднъж неочаквано за съжаление той отново се върна вкъщи едва след полунощ. Отидох веднага в гаража, защото веднага ме беше обзело лошо предчувствие — напоследък внезапно пак беше почнал да взима таралежки от бонбониерата. И наистина намерих покойния Албертхен да чисти вътрешността на колата и всичко беше в кръв. „Пак ли си убил момиче, Албертхен?“ — казах аз и станах съвсем сериозна. „Майко — каза той, — успокой се, не в кантона Санкт-Гален, а в кантона Швиц, така пожела гласът от небето, момичето пак беше облечено с червена рокличка и имаше руси плитки.“ Но аз не се успокоих, бях, по-строга с него, отколкото първия път и почти се разгневих. Не му позволих да кара „Буика“ една седмица, исках също да отида при негово преподобие пастор Бек, бях се решила. Но сестра ми щеше извънредно много да ликува, нямаше как, затова почнах да следя покойния Албертхен още по-строго и две години всичко вървеше добре, докато той го направи още веднъж, защото трябвало да послуша гласа от небето, покойният ми Албертхен; беше съвсем съсипан и плака, но аз веднага разбрах всичко по липсващите таралежки от бонбониерата. Беше някакво момиче в кантона Цюрих, също с червена рокличка и руси плитки, да не повярва човек колко непредпазливо обличат майките своите деца.

— Гритли Мозер ли се казваше момичето? — попитах аз.

— То се казваше Гритли, а предишните се казваха Соня и Евели — отговори старата дама. — Запомнила съм всички имена. Но покойният Албертхен отиваше все по на зле, започна да забравя, трябваше да му казвам всичко по десет пъти, по цял ден да му се карам като на момче. И ето че в четиридесет и девета или петдесета, не помня вече точно, няколко месеца след Гритли, той отново стана неспокоен и разсеян. Дори курника не чистеше и кокошките кудкудякаха като луди, защото и храната не им приготвяше вече както трябва, а непрекъснато обикаляше с нашия „Буик“, по цял следобед, казваше само, че отивал да се поразкара, но изведнъж забелязах, че от бонбониерата отново липсват таралежки. Тогава го издебнах и когато покойният Албертхен се промъкна в дневната, пъхнал бръснача в джобчето на сакото си като автоматична писалка, аз отидох при него и му казах: „Албертхен, ти отново си намерил някое момиче.“ — „Гласът от небето, майко — отговори той, — моля те, остави ме още само този път. Което е заповядано от небето, е заповядано, а то също има червена рокличка и руси плитки.“ — „Албертхен — казах аз строго, — не мога да допусна това, къде е момичето?“ — „Недалеч оттук, при една бензиностанция — каза покойният Албертхен, — моля ти се, моля ти се, майко, позволи ми да послушам гласа от небето.“ Но аз решително се възпротивих. „Това няма да го бъде, Албертхен — казах аз, — ти ми обеща. Изчисти веднага курника и дай на кокошките да ядат както трябва.“ Тогава покойният Албертхен се ядоса, за пръв път в нашия брак, който иначе беше толкова хармоничен, закрещя: „Аз съм само твой слуга“ — толкова болен беше и изтича с таралежките и бръснача към „Буика“, а четвърт час по-късно ми телефонираха, че се блъснал в един камион и умрял. Дойдоха негово преподобие Бек и полицейският вахмистър Бюлер, който беше особено състрадателен, поради което съм завещала на полицията в Хур пет хиляди франка, а други пет хиляди — на цюрихската полиция, защото имам тук къщи на „Фрайещрасе“. Дойде, разбира се, и сестра ми с нейния шофьор, за да ме ядоса, развали ми цялото погребение.