Фридрих Дюренмат - Обещанието

— Седнете до шофьора, фон Гунтен! — извика Матей през прозореца на лимузината и след като амбулантният търговец седна с въздишка на облекчение, сякаш вече беше на сигурно място, а Ризен се качи в другата кола, комисарят каза: — Хайде сега ни покажете какво сте намерили в гората.

Те вървяха през мократа трева, тъй като пътят към гората се беше превърнал в огромна кална локва, и скоро след това заобиколиха малкия труп, който намериха в шумата сред храстите, недалеч от края на гората. Всички мълчаха. От шумящите дървета все още падаха големи сребърни капки, които блестяха като диаманти. Прокурорът хвърли пурата си и я стъпка смутено. Хенци не смееше да погледне трупа. Матей каза:

— Един полицейски служител никога не гледа встрани, Хенци.

Полицаите нагласиха апаратите си.

— След този дъжд ще бъде трудно да се намерят следи — каза Матей.

Внезапно сред полицаите се появиха момчето и момичето, загледани втренчено — момичето все още с куклата под мишница и момчето все още със своя камшик.

— Отведете децата!

Един полицай хвана двете деца за ръка и ги заведе обратно до шосето. Децата останаха там.

Откъм селото се зададоха първите хора, кръчмарят на „Еленът“ личеше отдалеко по бялата престилка.

— Блокирайте мястото! — заповяда комисарят. Неколцина души застанаха на пост. Други започнаха да претърсват най-близката околност. След това блеснаха първите светкавици на фотоапаратите.

— Познавате ли момичето, Ризен?

— Не, господин комисар.

— Виждали ли сте го в селото?

— Като че ли съм го виждал, господин комисар.

— Фотографирахте ли момичето?

— Ще направим още две снимки отгоре.

Матей изчака.

— Следи има ли?

— Нищо. Всичко е потънало в кал.

— Проверихте ли за копчетата? Отпечатъци от пръсти?

— Безнадеждно след този проливен дъжд.

Тогава Матей се наведе предпазливо.

— С бръснач — установи той, събра пръснатите наоколо бисквити и внимателно ги сложи в кошничката.

— Брецели. [Вид бисквити. — Б. пр.]

Съобщиха, че някой от селото искал да говори с тях. Матей се изправи. Прокурорът погледна към края на гората. Там стоеше белокос човек с чадър, окачен на лявата му ръка. Хенци се беше облегнал на един бук. Беше бледен. Амбулантният търговец седеше върху своята кошница и непрекъснато тихо уверяваше:

— Съвсем случайно минах оттук, съвсем случайно!

— Доведете човека!

Белокосият човек дойде през храстите и се спря като вцепенен.

— Господи — само измърмори той — господи.

— Мога ли да знам името ви? — попита Матей.

— Аз съм учителят Лугинбюл — тихо отговори белокосият човек и отвърна поглед.

— Познавате ли това момиче?

— Това е Гритли Мозер.

— Къде живеят родителите?

— В Мосбах.

— Далеч ли е от селото?

— На четвърт час.

Матей погледна трупа. Той беше единственият, който се осмеляваше да гледа. Никой не каза нито дума.

— Как се е случило това? — попита учителят.

— Сексуално престъпление — отговори Матей. — При вас ли учеше детето?

— При госпожица Крум. В трети клас.

— Семейство Мозер имат ли други деца?

— Гритли им беше единствена.

— Някой трябва да съобщи на родителите.

Всички мълчаха.

— Вие, господин учителю? — попита Матей.

Лугинбюл дълго не отговаряше.

— Не ме смятайте за страхливец — каза най-после той колебливо, — но не бих искал да го направя. Не мога — добави той тихо.

— Разбирам — каза Матей. — А господин свещеникът?

— Той е в града.

— Добре — отговори Матей спокойно, — вие можете да си вървите, господин Лугинбюл. Учителят се запъти обратно към шосето. Там се бяха насъбрали още повече хора от селото. Матей погледна към Хенци, който все още стоеше облегнат на бука.

— Моля ви, недейте, господин комисар — каза Хенци тихо.

Прокурорът също поклати глава. Матей погледна още веднъж към трупа и след това към червената рокличка, която лежеше разкъсана в храстите, пропита от кръв и дъжд.

— Тогава ще отида аз — каза той и вдигна кошничката с брецелите.,

„В Мосбах“ се намираше в една мочурлива падина край Мегендорф. Матей бе оставил служебната кола в селото и вървеше пеш. Искаше да спечели време. Още отдалеко видя къщата. Спря се и се обърна. Беше чул стъпки. Отново се появиха със зачервени лица малкото момче и момичето. Трябва да бяха минали по някакъв по-кратък път, иначе не можеше да се обясни повторното им появяване.

Матей продължи пътя си. Къщата беше ниска — бели стени с тъмни греди, над тях покрив от шинди. Зад къщата — плодни дръвчета, а в градината — черна пръст. Пред къщата един мъж цепеше дърва. Той вдигна очи и забеляза приближаващия комисар.