Кръстан Дянков - Мистериите на Уилям Портър, наречен О. Хенри

Всеки разказ на О. Хенри е построен така, че веднага внушава чувството за неразгадаема мистерия, за нещо, което е уж много просто наглед, а всъщност крие в себе си ситуация така заплетена, че, струва ти се, и самият автор до самия край на разказа не знае какъв ще бъде изходът, кой ще се окаже победител и кой победен.

След отминаването на първата вълна от възторг към О. Хенри в САЩ и вече след Първата световна война, когато на хоризонта се задаваха неразрешимите кризи на американската икономика, в литературната официална критика на Америка взеха да се надават остро критични гласове по негов адрес. Мъчейки се да дадат отпор на лявата литература, представена тогава от Драйзър, Синклър, Одетс и други, критиците отдясно се нахвърлиха и върху О. Хенри. Тогава именно литературоведи като Фейджин и Пати го обвиниха в изкуственост на конструкциите, във фалшив тон на повествованието, и като че успяха да дадат определена насока на буржоазната критика, която не можеше да прости на писателя неговата непримиримост към обществените порядки, към буржоазната идеология на „статутите“. Но подобни гласове сред американската критика имаше, и против Едгар Алън По, когото също обвиняваха, че си играел произволно с жизнения материал, че уж се отдалечавал от „реализма“ за сметка на някакъв закъснял „мистицизъм“. Разбира се, когато с помощта на „измите“ с лека ръка се издават присъди, всеки е в правото си сериозно да се усъмни в тяхната справедливост. Впрочем литературната история отдавна е доказала местата и на По, и на О. Хенри, тъй че да спорим с Пати и Фейджин, е напълно излишно. Можем само да преценим, че и тук се сблъскваме с онзи типичен случай, когато критикът не одобрява твореца само защото творецът прилича на себе си и на никого друг. И тъкмо нещо такова, охенриевско, срещаме в неговите разкази — догадката, че едничката цел на писателя е да стигне до неочакван финал, просто да си поиграе с неочакваното и да ни изненада в края. Може да се каже, че почти всеки разказ на О. Хенри завършва по някакъв неподозиран начин, макар в качествено отношение тези финали понякога твърде много да си приличат. Но като се има предвид богатството от сюжети, колкото и да се мъчим да свеждаме финалите му кът определено число (както впрочем са правили не един от неговите критици досега), те във всички случаи си остават хитроумни авторови инвенции, подсилващи въздействието и впечатлението от разказа. Естествено, като неизбежен резултат от скриването на известна информация по време на повествованието или поне от частичното й разкриване, изненадващият финал е способ, познат далеч преди О. Хенри. Той се появява едва ли не с появата на самия разказ — в творчеството на Уошингтън Ървинг, По, Брет Харт, Амброуз Биърс и др. Неочакваният край е многообразен — той представлява или подвеждане, или обикновена шега, необичайно или изопачено излагане на събитията и разбулване на фактите, парадоксално или антитезисно заключение, неосъществяването на психологическите очаквания и т.н. — все маниери, използувани успешно и преди О. Хенри. Може би има всъщност един-единствен финал (и заслугата за неговото формулиране принадлежи на критика Юджин Кърънт-Гарсия), който е оригинален принос на О. Хенри към „теорията“ за неочакваните финали — ненадейното доказване на силата на навика или на средата. Читателят ще се увери, че повечето изненадващи заключения у О. Хенри са построени на основата на чистото съвпадение, чиято правдоподобност е неприемлива само за онзи, който търси в литературата единствено последователното и рационално излагане на определени факти. За отбелязване е обаче, че съвпадението при О. Хенри винаги има известно основание, то е отдалеч и логично подготвено в композиционната структура на разказа.

Но всички тези особености в творчеството на О. Хенри, цялата прелест и богатството на неговия изказен арсенал биха останали непознати и чужди за българския читател, ако не беше великолепният превод, в който ги поднасяме тук. Тодор Вълчев още веднъж упорито и методично доказва, че като преводач нему е близък не само американският повествователен стил като цяло, но и най-сече онази тук фриволна, там афористична фраза, характеризираща писанията на американските прозаици и немислима в чуждоезичен еквивалент без едно пълно и добре информирано потапяне на преводача в особената атмосфера на оригинала. Той, както би се изразил сам О. Хенри, е успял така да „влезе в обувките“ на автора, че преминава с тях от първата до последната страница на своя превод, без да дочуем нито веднъж издайническото проскърцване на чуждата, несвойствена форма. Владеещ своя роден език до тънкости, от които могат да се поучат редица наши преводачи, Тодор Вълчев ни предлага един О. Хенри, който звучи със същата убедителност, същия хумор и същите хрумвания, каквито срещаме в оригнала.