Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Но как да Го накараш да си признае?

Въпреки това си струваше да поговори с Ан Хоторн. Тя би могла да знае начини, чрез които да се справи дори с такова нещо.

Но той се съмняваше. Защото имаше ужасно предчувствие, простичко предчувствие, за което лесно може да се досети човек, и което вероятно се отнасяше за него и за всички около него, озовали се в тази ситуация.

Съществува такова нещо като спасение на душата. Но…

Не за всеки.

На връщане към Тера след неуспешната мисия на Марс Лео Бълеро през цялото време разговаря със своя спътник Феликс Блау. Сега и за двамата беше очевидно какво трябва да направят.

— Той постоянно пътува между главния си сателит около Венера и останалите планети, а също така и до имението си на Луната — обобщи Феликс Блау. — А ние и двамата знаем колко уязвим е един кораб в космоса. Дори една малка дупчица може…

Той направи красноречив жест с ръка.

— Ще се нуждаем от съдействието на ООН — каза мрачно Лео.

На него и организацията му им беше разрешено да имат само ръчни оръжия. Нищо, което може да бъде използвано от един кораб срещу друг.

— Имам някои данни по въпроса, които могат да се окажат интересни — каза Феликс Блау, ровейки се из куфарчето си. — Както вероятно знаеш, нашите хора в ООН имат достъп до кабинета на Хепбърн-Гилбърт. Ние не можем да го принудим да направи каквото и да било, но поне можем да преговаряме с него.

Той извади някакъв документ.

— Нашият Генерален секретар е обезпокоен от постоянното присъствие на Палмър Елдрич по време на всяко от така наречените „пренасяния“, предизвикани от употребата на Чю-Зет. И той е достатъчно умен, за да интерпретира правилно този факт. Така че ако това продължава да се случва, ние несъмнено ще имаме по-големи шансове за сътрудничество с него, най-малкото тайно. Например…

— Феликс, може ли да те попитам нещо — прекъсна го Лео. — Откога имаш изкуствена ръка?

Феликс погледна надолу и изсумтя изненадано. После се вгледа в Лео Бълеро и каза:

— Ти също имаш изкуствена ръка. Освен това нещо със зъбите ти не е наред. Отвори си устата да видя.

Без да отговори, Лео се изправи на крака и отиде в мъжката тоалетна на кораба, за да се види в голямото огледало.

Нямаше никакво съмнение. Дори и очите бяха изкуствени. Върна се примирено и седна в креслото до Феликс Блау. Известно време двамата мълчаха. Феликс прелистваше документите си с механични движения („О, Господи — помисли си Лео, — буквално механични!“), а Лео поглеждаше ту към него, ту към обсипаното със звезди космическо пространство.

Най-накрая Феликс каза:

— В първия момент те побиват тръпки, нали?

— Да — отвърна Лео пресипнало. — Хей, Феликс, какво ще правим?

— Ще се примирим с това — каза Феликс. Той разглеждаше напрегнато хората от другата страна на пътеката. Лео погледна нататък и видя какво беше привлякло вниманието му. Същите деформирани челюсти. Същите блестящи, лишени от плът десни ръце — едната хванала домашен вестник, другата — книга, третата — неспокойно почукваща с пръсти. И така, чак до пилотската кабина. „И там сигурно е същото — осъзна той. — При всички ни е така.“

— Но аз все пак не разбирам напълно какво означава това — изрече безпомощно Лео. — Означава ли, че сме в… сещаш се какво? „Пренесени“ чрез онзи ужасен наркотик. И това тук… — Той направи жест с ръка. — Ние и двамата сме полудели, нали?

— Взимал ли си Чю-Зет? — попита Феликс.

— Не. Не и след инжекцията на Луната.

— Нито пък аз — каза Феликс. — Никога. Значи то се разпространява. Дори без употребата на наркотика. То е навсякъде, по-точно — то е всичко. Но това е добре за нас: на Хепбърн-Гилбърт ще му се наложи да преразгледа позицията на ООН. Ще трябва да се изправи лице в лице с фактите и да си даде сметка какво представлява това нещо. Мисля, че Палмър Елдрич направи грешка. Той отиде твърде далече.

— Може би той не е можел да предотврати това — каза Лео. Може би проклетата твар беше като протоплазма. И трябваше да поглъща всичко около себе си и да се разраства… Да се разраства инстинктивно все повече и повече. „Докато не я унищожат напълно — помисли си Лео. — И това трябва да го направим ние, особено аз, защото аз съм еволюирал Homo sapiens , аз съм човек от бъдещето. Само дано ООН ни помогне.

Аз съм Пазител на своята раса.“

Зачуди се дали заразата вече беше достигнала Тера. Цивилизация, в която всеки е Палмър Елдрич: белокоси, изпити, прегърбени и необичайно високи създания, всяко с изкуствена ръка, чудати зъби и механични очи с процепи. Не изглеждаше особено приятно. Той, Пазителят, потрепери, представяйки си тази картина. „Ами ако достигне и до мозъците ни — запита се той. — Не само до външния облик, но и до разума… Какво ще стане с плановете ни да убием тази твар?