Филип Дик: Трите стигми на Палмър Елдрич

— Мистър Майерсън изглежда уморен — прекъсна го Фран. — Можеш да му разкажеш подробностите после.

Норм Шайн изгледа Барни и каза:

— Ти си странна птица, Барни. Веднага след първия сеанс открадна дозата на това момиче, мис Хоторн, избяга и се заключи в жилището си, за да дъвчеш, а сега разправяш… — Той философски сви рамене. — Е, възможно е да си взел прекалено голяма доза наведнъж. Трябваше да си по-търпелив, човече. Лично аз смятам да пробвам отново. Внимателно, разбира се. Не като теб.

Млъкна и след малко добави на висок глас, сякаш за да си вдъхне увереност:

— Според мен стоката е добра.

— Освен усещането за нечие присъствие — каза Барни.

— Аз също го усетих — изрече Фран тихо. — И нямам намерение да опитвам Чю-Зет отново. Страхувам се. Не знам какво беше това, но се страхувам.

Тя потрепери и се притисна към мъжа си. Той машинално я прегърна през кръста.

— Не се страхувай от него — каза Барни. — То просто се опитва да живее, както и всички ние.

— Но то беше толкова… — започна Фран.

— Нещо толкова древно не може да не изглежда неприятно за нас — прекъсна я Барни. — Възрастта му е отвъд нашите представи. А това е чудовищно.

— Говориш така, сякаш знаеш какво е това — каза Норм.

„Да, знам — помисли си Барни. — Защото, както каза Ан, част от него сега е в мен. И ще бъде в мен още няколко месеца, докато не умре и не ми върне онази част от мен, която е станала чат от него. Така че, когато Лео го убие, ще преживея неприятни мигове. Чудя се как ли ще се чувствам.“

— Това нещо — каза той, обръщайки се към всички тях, и особено към Норм Шайн и жена му — си има име, което ще разпознаете, ако ви го кажа. Макар че то никога не е използвало това име за себе си. Ние го наричаме така. Изхождайки от опита си, дистанцирано, от хиляди години насам. Беше неизбежно рано или късно да се сблъскаме с него лице в лице. Без да ни разделя бездната на времето и пространството.

— Имаш предвид Бог — каза Ан Хоторн.

Барни реши, че не е необходимо да отговаря, само кимна леко.

— Но то е… зло — прошепна Фран Шайн.

— Това е само едната гледна точка — каза Барни. — Начинът, по който го възприемаме ние. Нищо повече.

„Още ли не мога да ви накарам да разберете? — запита се той. — Трябва ли да ви разказвам как то се опита да ми помогне, по негов собствен начин? Или че и то е подвластно на силите на съдбата, които властват над всички живи същества, включително и над нас самите.“

— Божичко — каза Норм. Нацупи разочаровано устни, едва ли не готов да ревне. За миг заприлича на измамено малко дете.

По-късно, когато краката му престанаха да треперят, той изведе Ан на повърхността и й показа наченките на градината си.

— Знаеш ли — каза му тя, — необходима е смелост, за да решиш да разочароваш някого.

— Лео ли имаш предвид?

Той знаеше какво иска да каже тя. Несъмнено намекваше за това, което току-що беше направил на Лео, Феликс Блау, цялата компания „П. П. Макети“ и организацията Кен-Ди.

— Лео ще го превъзмогне — каза Барни. — Ще осъзнае, че трябва да се справи сам с Елдрич. И ще го направи.

„А съдебният процес срещу Елдрич нямаше да доведе до кой знае какви резултати. Способностите ми на ясновидец го подсказват.“

— Цвекло — каза Ан. Тя седна на калника на автоматичния трактор и разгледа пакетчетата със семена. — Мразя цвеклото, така че, моля те, не сади от него, дори от онова мутиралото, което е зелено, високо и с ципа, а на вкус е като стара пластмасова дръжка за врата.

— Мислила ли си да дойдеш да живееш тук? — попита той.

— Не. — Смутена, тя разглеждаше автоматичния пулт за управление на трактора и докосна оръфаната, частично изгоряла изолация на единия от захранващите кабели. — Но смятам да идвам от време на време да вечерям с вашата група. Все пак вие сте най-близките ни съседи. Както и ние на вас.

— Слушай, тези развалини, в които живееш… — започна Барни и млъкна.

„Вече гледам на себе си — помисли си той — като на един от обитателите на това комунално жилище, за пълния ремонт на което ще е необходима петдесетгодишна непрекъсната ремонтна работа на специалисти.“

— Моята землянка — каза той — може да победи твоята землянка. Всеки ден от седмицата.

— А в неделя? Тогава може би два пъти?

— В неделя не ни е позволено. Тогава четем Светото писание.

— Не се шегувай с тези неща — изрече Ан тихо.

— Не се шегувам.

Наистина не се шегуваше, ни най-малко.

— Това, което каза по-рано за Палмър Елдрич…