Филип Дик: Трите стигми на Палмър Елдрич

— Виждам, че искаш да останеш насаме с градината си — каза Ан. — Мисля да се връщам в моята землянка. Пожелавам ти успех. И, Барни… — Тя протегна ръка и стисна здраво дланта му. — Никога недей да угодничиш пред никого. Бог, или каквото и да беше това висше същество, с което се сблъскахме, не би искал това от теб, а дори и да го иска, ти не бива да го правиш.

Тя се наведе напред, целуна го и си тръгна.

— Мислиш ли, че съм прав? — извика той подире й. — Има ли някакъв смисъл да се опитвам да си направя градина тук?

„Или и ние ще поемем по пътя на всички останали…“

— Не ме питай. Не знам.

— Теб те е грижа само за спасението на собствената ти душа! — извика той ядосано.

— Дори и за това не ме е грижа вече — отвърна Ан. — Аз съм страшно, страшно объркана и всичко тук ме тревожи. Чуй ме…

Тя се върна при него. Погледът й беше мрачен, без никакъв блясък.

— Знаеш ли какво видях, когато ме хвана и ми взе дозата Чю-Зет? Наистина го видях , не ми се е сторило.

— Изкуствена ръка. Деформирана челюст. А очите ми…

— Да — каза тихо тя. — Механични очи с процеп през тях. Какво означава това?

— Означава, че си видяла абсолютната реалност — отвърна Барни. — Същността, скрита зад външните прояви.

„Ако използвам твоята терминология — помисли си той, — това, което си видяла, се нарича стигми.“

Ан го гледа втренчено в продължение на няколко секунди.

— Значи в действителност ти си такъв? — попита тя и се отдръпна от него с израз на отвращение върху лицето си. — Защо не си такъв, какъвто изглеждаш? Защо сега не те виждам по този начин? Не разбирам.

След кратка пауза тя добави с треперещ глас:

— Иска ми се да не ти бях разказвала вица за котката.

— Скъпа, в този момент ти ми изглеждаше по същия начин — каза Барни. — Ти ме отблъсна с пръсти, които очевидно не бяха тези, които имаш по рождение.

„И това може да се случи толкова лесно отново. Неговото Присъствие е винаги около нас, ако не действително, то поне потенциално“ — помисли си той.

— Какво е това, проклятие ли? — попита Ан. — Имам предвид, че над нас вече тегне проклятието от първородния грях, нима всичко се повтаря отново?

— Ти трябва да знаеш, ти помниш какво си видяла — отвърна Барни. — Трите му стигми: мъртвата, изкуствена ръка, Дженсъновите очи и коренно променената челюст със стоманени зъби.

„Символите на неговото присъствие сред нас — помисли си той. — Но нежелани. Не съзнателно призовани. И няма тайнства, през които да преминем, за да се предпазим. Не можем с помощта на нашите усърдни, проверени с времето, остроумни ритуали да го принудим да ограничи проявите си в отделни елементи като хляба и водата или хляба и виното. Той е навсякъде и се простира във всички посоки. Гледа в очите ни и гледа от очите ни.“

— Това е цената, която трябва да заплатим — каза Ан. — За желанието ни да разберем какво се случва, когато опиташ Чю-Зет. Същото е както с ябълката и дървото на познанието.

В гласа й се долавяше горчивина.

— Да — съгласи се Барни. — Но мисля, че аз вече платих тази цена.

„Или бях много близо до това — помисли си той. — Това създание, което познавахме само чрез теранското му тяло, поиска от мен да се сменя с него в момента на смъртта му. Вместо Бог, умиращ заради спасението на хората, както вече се е случило веднъж, ние за миг се изправихме срещу по-висше същество, което иска да умрем заради неговото спасение.

Дали този факт означава, че то е зло? Вярвам ли в аргумента, който дадох на Норм Шайн? Е, това определено го поставя по-долу от Онзи, който е дошъл при нас преди две хиляди години. Като че ли Ан беше права, че то не е нищо повече от създаден от прах организъм, желаещ да се обезсмърти. Всички искаме това, всички бихме принесли в жертва козле или агънце за тази цел. Жертвоприношенията са необходими. Но никой не иска да бъде жертвата. Всъщност, целият ни живот е изграден върху този принцип. И той е верен.“

— Довиждане — каза Ан. — Оставям те сам. Можеш да седнеш в кабината на тази земекопачка и да копаеш колкото си искаш. Може би следващия път, когато се видим, напоителната система ще е готова.

Тя му се усмихна още веднъж и тръгна към землянката си.

След малко той се качи в кабината на земекопачката и пусна скърцащия, пълен с пясък механизъм. Машината изви жално в знак на протест. „Тези, които продължават да спят, са по-щастливи“ — реши той. За машината беше прозвучал пронизващият последен зов на тръбача, а тя още не беше готова.