Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Барни изкопа около половин миля от все още безводния канал, когато усети, че го дебне някакво марсианско животно. Веднага изключи земекопачката и надникна навън, под лъчите на студеното марсианско слънце, за да види какво е това, което го следи.

Приличаше малко на мършава, недохранена старица, застанала на четири крака и Барни осъзна, че това вероятно е местният чакал, за който постоянно го предупреждаваха. Във всеки случай, каквото и да беше съществото, то очевидно не беше яло от много дни и го гледаше лакомо, засега държейки се на разстояние. Внезапно Барни усети мислите му, предавани телепатично. Вече нямаше съмнение, че това беше чакалът с телепатични способности.

— Може ли да те изям? — попита съществото. Дишаше тежко и бе разтворило лакомо челюстите си.

— Господи, не! — отвърна Барни. Той започна трескаво да опипва кабината, за да намери нещо, което може да се използва за оръжие. Попадна на тежък гаечен ключ и го показа на марсианския хищник, без да казва нито дума. Ключът и начинът, по който го държеше, трябваше сами да говорят за себе си.

— Слез от този уред — каза марсианският хищник. — Докато си там, не мога да се добера до теб.

Последната мисъл очевидно не беше предназначена за Барни, но някак си успя да достигне до него. Съществото явно не се отличаваше с особена хитрост.

„Ще чакам — реши то. — Той рано или късно ще слезе долу.“

Барни направи завой със земекопачката и я подкара обратно, към „Чикън Покс Проспектс“. Машината стенеше и дрънчеше, и се движеше с вбесяващо ниска скорост. Изглеждаше, че ще спре всеки момент. Барни имаше предчувствието, че няма да успее да се добере до землянката. „Може би съществото е право — помисли си той с горчивина. — Ще се наложи да сляза долу и да се изправя лице в лице с него. Бях пощаден от несравнимо по-висшата от мен форма на живот, успяла да овладее Палмър Елдрич и да дойде в нашата Слънчева система, а сега ще ме изяде някакъв глупав звяр. Край на дългия полет. Последно кацане, което само преди пет минути не можех да предвидя, въпреки способностите ми на ясновидец. А може би не съм искал да го предвидя… Както би извряскал триумфално доктор Смайл, ако беше тук.“

Земекопачката изхриптя, разтресе се здравата и застина. Животът мъждукаше в нея още миг, после всичко свърши.

Барни седя известно време в настаналата тишина. Старият, подобен на чакал марсиански хищник го чакаше точно пред машината, без да откъсва поглед от него.

— Е, добре — каза Майерсън. — Идвам.

Той скочи от кабината на земята, размахвайки гаечния ключ.

Съществото се хвърли към него.

Когато почти го беше достигнало, само на пет фута разстояние, то внезапно изпищя, промени посоката си и профуча покрай него, без да го докосне. Барни се обърна, гледайки смаяно как то се отдалечава. „Нечист“ — мислеше си съществото. То спря на безопасно разстояние и погледна към Барни със страх, провесило език.

— Ти си нещо нечисто — мрачно съобщи то.

„Нечист — помисли си Барни. — Как? Защо?“

— Просто си нечист — отговори хищникът. — Виж се. Не мога да те изям. Ще се разболея.

Съществото остана на мястото си, гледайки го с разочарование и омраза. Беше ужасено.

— Може би всички ние сме нечисти за теб — каза Барни. — Всички ние от Земята, които сме пришълци в този свят. Чужди за него.

— Не, само ти — упорито настоя звярът. — Виж само… пфу!… дясната си ръка. Има нещо в теб, което не е наред. Как можеш да живееш, като знаеш, че си такъв? Не можеш ли да се пречистиш по някакъв начин?

Барни не си направи труда да поглежда ръката си. Не беше необходимо.

Спокойно, с цялото достойнство, на което беше способен, той тръгна през неравните купчини от пясък към землянката си.

Късно вечерта, когато се готвеше да си легне върху тясното легло в жилището си в „Чикън Покс Проспектс“, някой почука на вратата му.

— Хей, Майерсън. Отвори.

Той облече халата си и отвори.

— Онзи кораб пак долетя — каза развълнувано Норм Шайн и го хвана за ръкава на халата. — Нали се сещаш, корабът на хората от „Чю-Зет“. Останаха ли ти някакви кожи? Ако са ти останали…

— Ако искат да ме видят — отвърна Барни, освобождавайки ръкава си от ръката на Норм, — ще трябва да дойдат тук, долу. Така им кажи.

Той затвори вратата.

Норм шумно се отдалечи.

Барни седна на един стол до масата, на която се хранеше и извади от чекмеджето последния си пакет с терански цигари. Взе си една и я запали. Седеше, пушеше и размишляваше, заслушан в шума от бягащи крака, който идваше отгоре и отстрани, от останалите жилища в землянката. „Големи мишки, надушили стръвта“ — каза си той.