Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

Стоеше в кухнята на своя апартамент в „Чикън Покс Проспектс“ и си пържеше местни гъби. Въздухът ухаеше на масло и подправки, а от всекидневната долитаха звуци от магнетофона му, на който свиреше симфония на Хайдн. „Спокойно е — помисли си той със задоволство. — Точно това ми трябваше, малко спокойствие и тишина. В края на краищата, аз съм свикнал на това там, в междузвездното пространство.“

Той се прозина, протегна се и каза:

— Направих го.

Седнала във всекидневната, Ан Хоторн вдигна поглед от домашния вестник, издаван от новинарска служба, която се намираше на един от сателитите на ООН, и попита:

— Какво си направил, Барни?

— Сложих точно необходимото количество подправки — отвърна ликуващо той и си помисли: „Аз съм Палмър Елдрич и съм тук, а не там. Ще оцелея след нападението на Лео и ще се наслаждавам на живота тук по начин, на който Барни не е способен.

Да видим какво ще предпочете, когато бойните оръдия на Лео разбият търговския му кораб на парчета. Ще прекара последните мигове от живота си в горчиво съжаление.“

Барни Майерсън примижа от ярката светлина над главата му. Миг по-късно осъзна, че се намира в космически кораб. Помещението, в което се намираше, изглеждаше като комбинация от спалня и гостна, но той забеляза, че всички мебели са завинтени за пода. Освен това гравитацията беше необичайна. Явно беше изкуствено създадена и не съвпадаше със земната.

В стаята имаше и илюминатор. Не беше по-голям от пчелна восъчна пита, но въпреки това през дебелия слой пластмаса се виждаше пустотата на космическото пространство. Той се приближи, за да погледне по-добре. По-голямата част от панорамата беше изпълнена с ослепителното Слънце и Барни се пресегна машинално, за да включи филтъра. И тогава видя ръката си. Своята изкуствена, метална, прекрасно изработена ръка.

Веднага излезе от каютата и тръгна по коридора. След малко достигна до заключената врата на командната зала. Почука по нея с металните кокалчета на ръката си и след известно време масивната врата се отмести встрани.

— Да, мистър Елдрич? — попита младият русокос пилот, покланяйки се с уважение.

— Искам да изпратите съобщение — каза Барни.

Пилотът извади химикалка и я поднесе към бележника, закрепен на края на таблото за управление.

— До кого, сър?

— До мистър Лео Бълеро.

— До Лео… Бълеро — повтори пилотът, докато пишеше. — На Тера ли трябва да бъде предадено, сър? Ако е така, то…

— Не, Лео е някъде наблизо, в собствения си кораб. Кажи му…

Той замълча и се замисли.

— Искате ли да говорите с него, сър?

— Не искам да ме убие — отвърна той. — Точно това искам да му кажа. То засяга и теб. И всички останали, които се намират на борда на този бавен кораб, тази идиотски огромна мишена.

„Безнадеждно е — помисли си той. — Някой от организацията на Феликс Блау, който предвидливо се е намирал на Венера, ме е видял на борда на този кораб. Лео знае, че съм тук и това е краят.“

— Искате да кажете, че конкурентите в бизнеса могат да бъдат чак толкова жестоки? — попита пилотът смаяно. Беше пребледнял.

В командната зала влезе дъщеря му Зоя. Носеше широка рокля и кожени пантофи.

— Какво става? — попита тя.

— Лео е наблизо — отвърна той. — Има въоръжен кораб и подкрепата на ООН. Попаднахме в капан. Не трябваше да идваме на Венера. Хепбърн-Гилбърт също е замесен. — Барни се обърна към пилота и каза: — Опитай се да го разубедиш. Аз се връщам в каютата си.

„Тук не мога да направя нищо“ — помисли си той и тръгна към изхода.

— По дяволите — каза пилотът, — поговорете вие с него. Той преследва вас.

Стана от мястото си и демонстративно се отдалечи.

Барни Майерсън въздъхна, седна и включи корабния предавател. Настрои го на честотата за извънредни ситуации, взе микрофона и каза:

— Лео, мръсник такъв. Добра се до мен. Подмами ме тук и сега съм в ръцете ти. На теб и на проклетата ти флота, която ме дебне още отпреди да се върна от Проксима. Ти ме водиш още от старта. — В момента беше повече разгневен, отколкото изплашен. — На този кораб нямаме никакви средства за защита. Готвиш се да стреляш в невъоръжена мишена. Това е товарен кораб.

Млъкна, опитвайки се да измисли какво друго да каже. „Дали да не му кажа — помисли си той, — че съм Барни Майерсън и че Елдрич никога няма да бъде хванат и убит, защото постоянно ще се прехвърля от едно тяло в друго? И че всъщност Лео ще убие някого, когото познава и обича?“

— Кажи нещо — обади се Зоя.