Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Искаш ли да ти помогна, Майерсън? — попита Палмър Елдрич.

— Да — отвърна Барни.

Някаква сила го повдигна, той разпери ръце, за да запази равновесие и изведнъж се оказа, че лети и пропада в безкраен тунел, който се стесняваше… Той вече усещаше, как стените на тунела го притискат и осъзна, че е допуснал грешка. Палмър Елдрич го беше надхитрил още веднъж, демонстрирайки властта си над всеки, който е опитал Чю-Зет. Елдрич му беше направил нещо и Барни дори не знаеше какво е то, но беше сигурен, че не е това, за което бяха говорили и което той му беше обещал.

— Бъди проклет, Елдрич — каза Барни и не чу гласа си, не чуваше нищо, само падаше и падаше, лишен от тегло, и дори вече не беше фантом. Гравитацията бе престанала да му действа, очевидно и тя беше изчезнала.

„Остави ми нещо, Палмър — помисли си той. — Моля те.“ Осъзна, че това е молитва, която вече е отхвърлена. Палмър Елдрич беше направил каквото трябва твърде отдавна и сега беше много късно, винаги е било късно. „В такъв случай ще продължа да се боря, за да се стигне до процес — помисли си Барни. — Ще се върна по някакъв начин на Марс, ще глътна токсина, ще прекарам остатъка от живота си в съдебната зала, борейки се срещу теб — и ще спечеля. Не заради Лео и «П. П. Макети», а заради мен самия.“

Внезапно той чу смях. Това беше смехът на Палмър Елдрич, но той идваше от…

Него самия.

Погледна ръцете си и видя първо лявата — розова, бледа, направена от плът и покрита с кожа и с мънички, едва забележими косъмчета, а после премести поглед върху дясната, ярко блестяща, идеално чиста изкуствена ръка, която беше много по-хубава от истинската, изгубена преди много години.

Сега той знаеше какво се е случило с него. Беше извършена чудовищна — поне от негова гледна точка — размяна, и най-вероятно всичко, станало до момента, се беше случило именно, за да доведе до този край.

„Аз ще бъда този — осъзна той, — който ще бъде убит от Лео Бълеро. Онзи надпис на паметника ще бъде за мен.

Защото сега аз съм Палмър Елдрич.“

Докато светът около него започваше да придобива по-ясни очертания, той се запита: „В такъв случай как ли ще тръгнат работите му с Емили?

Надявам се, че много зле.“

Разперил широко ръце, той се простираше от системата на Проксима Кентавър до самата Земя. И той не беше човек; този, който се бе завърнал, не беше човек. Притежаваше огромна власт. Можеше да победи смъртта.

Но това не го правеше щастлив, по простата причина, че беше сам. Така че веднага се опита да се справи с проблема. Положи огромни усилия, за да привлече и други към пътя, който следваше.

Един от тях беше Барни Майерсън.

— Майерсън — изрече той дружелюбно, — какво, по дяволите, имаш да губиш? Помисли си само: жената, която обичаш, я няма, скърбиш за миналото. Знаеш, че си избрал погрешен път в живота и никой не те е принуждавал да го правиш. И това не може да се поправи. Дори и да минат милиони години, няма да си върнеш това, което си изгубил по свое собствено желание. Следиш ли мисълта ми?

Никой не му отговори.

— И забравяш за едно нещо — продължи той, след като изчака малко. — Тя деградира в резултат на ужасната еволюционна терапия, с която се занимава в своите клиники онзи немски доктор от типа „бивш нацист“. Разбира се, тя беше достатъчно умна, за да прекъсне терапията веднага — всъщност, ако трябва да сме по-точни, съпругът й се сети — така че тя продължава да прави своите грънци и да ги продава, не е деградирала чак толкова много. Обаче… ти не би я харесал сега. Нали се сещаш, съобразява малко по-бавно, малко по-глупава е. Дори и да си я върнеш, няма да е като преди, ще бъде различно .

Той отново изчака. Този път получи отговор:

— Добре!

— Къде би искал да отидеш? — продължи той. — На Марс? Готов съм да се обзаложа, че там. Е, добре, тогава обратно на Тера.

— Не — отвърна Барни Майерсън. — Аз емигрирах доброволно. Дойде ми до гуша. Вече всичко свърши.

— Добре. Не на Тера. Нека да видим…

Той се замисли.

— Проксима. Никога не си виждал системата на Проксима и проксимианците. Аз съм мост, знаеш. Между двете системи. Те могат да идват тук, в Слънчевата система, чрез мен, когато си поискат, стига да им разреша. Но аз не им разрешавам. Макар че знаеш ли колко им се иска!

Той се изхили.

— Редят се на опашка. Както дечицата се редят в събота следобед за детско представление.

— Превърни ме в камък.

— Защо?

— Така няма да мога да чувствам — каза Барни Майерсън. — Никъде няма нищо, което да ми е интересно.