Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Вие искате да се отървете от мен колкото се може по-скоро? — попита Барни, изстивайки.

— Точно така — отвърна бъдещото му „аз“. — Както и ти искаш колкото се може по-скоро да се върнеш в своето време. Сега вече знаеш, че си направил грешка и… — Той хвърли поглед към Рони и незабавно млъкна. Не смяташе да засяга темата за Елдрич в нейно присъствие.

— Провеждани са някои опити с електрошок, при слаб ток и високо напрежение — каза Рони. — И с магнитно поле. В Колумбийския университет…

— Най-доброто постижение досега — прекъсна я бъдещият Барни — е на физическия факултет на Калифорнийския технологичен институт. Облъчват фантома с поток от бета-частици, които разрушават базовата структура на…

— Добре — каза Барни. — Оставям ви. Ще отида във физическия факултет на Калифорнийския технологичен институт и ще видя какво може да се направи.

Чувстваше се напълно смазан. Беше изоставен от всички, дори от себе си. „Това вече е краят — помисли си той с безсилна, дива ярост. — Господи!“

— Това е странно — каза Рони.

— Кое е странно? — попита бъдещият Барни. Той се облегна назад в креслото със скръстени ръце и я погледна.

— Това, което каза за Калифорнийския технологичен институт — отвърна Рони. — Доколкото знам, там никога не са се занимавали с фантоми.

Тя се обърна към Барни и изрече тихо:

— Поискай да ти покаже двете си ръце.

— Покажи си ръцете — каза Барни. Обаче вече виждаше бавните промени, започнали да се извършват в седналия мъж, особено в челюстта, където се появи добре познатата изпъкналост.

— Остави — изрече той дрезгаво. Усещаше как му се вие свят.

Бъдещото му „аз“ се обади подигравателно:

— Бог помага на този, който сам си помогне, Майерсън. Наистина ли мислиш, че ще спечелиш нещо, като се мотаеш тук и се опитваш да накараш някой да изпита състрадание към теб? По дяволите, на мен ми е жал за теб, предупредих те да не взимаш втора доза. Бих те измъкнал оттук, ако знаех как, а аз знам за наркотика повече от когото и да било друг сред хората.

— Какво ще стане с него? — попита Рони бъдещия Барни, който вече не беше бъдещ Барни — метаморфозата беше приключила и в люлеещото се кресло вече седеше и леко се поклащаше Палмър Елдрич, облегнат удобно назад, висок и белокос, огромна маса с квазичовешка форма, сякаш изплетена от безкрайна паяжина. — Боже мой, наистина ли смята да се мотае наоколо вечно?

— Добър въпрос — каза сериозно Палмър Елдрич. — Аз самият бих искал да зная отговора — както за него, така и за себе си. Спомни си, че съм затънал много по-дълбоко от него.

Той се обърна към Барни и добави:

— Май започна да схващаш, а? Не е необходимо да приемаш нормалната си форма. Можеш да станеш камък или дърво, или реактивна кола, или секция от термозащитен навес. Аз съм бил всичко това и много други неща. Ако станеш нещо неодушевено — например стар пън, — ще престанеш да осъзнаваш течението на времето. Това е доста интересно възможно решение за някой, който иска да избегне съществуването си на фантом. Аз не искам. — Гласът му стана тих. — Защото за мен връщането ми в моето собствено пространство и време означава смърт, подбудена от Лео Бълеро. Така че мога да живея само в това състояние. Но в твоя случай… — Той направи жест с ръка и леко се усмихна. — Стани скала, Майерсън. Изчакай, колкото и време да мине, докато изтече действието на наркотика. Десет години, век. Милион години. Или стани вкаменена кост в музея.

Усмивката му беше дружелюбна.

След известно време Рони каза:

— Може би той е прав, Барни.

Барни се приближи до бюрото, повдигна стъкленото преспапие и го остави на мястото му.

— Ние не можем да го докоснем — каза Рони. — Но той…

— Способността на фантомите да боравят с материални предмети доказва, че те присъстват в реалността, а не са само илюзия — каза Палмър Елдрич. — Спомни си за явлението полтъргайст… Те са можели да местят предмети из цялата къща, въпреки че са били нематериални.

На една от стените на кабинета висеше закачена почетна гравирана табелка. Беше награда, получена от Емили на изложба за керамични изделия три години преди неговата реалност. Значи все още я пазеше.

— Искам да стана тази табелка — реши Барни. Тя беше направена от някакво твърдо дърво, вероятно махагон, и месинг. Щеше да съществува дълго време и освен това той знаеше, че бъдещото му „аз“ никога няма да я изхвърли. Приближи се до табелката, чудейки се как ще престане да бъде човек и ще се превърне в предмет от месинг и дърво, висящ на стената на кабинета.