Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Но обикновено постигаме успех. Страхувам се, че при несполука, мистър Хнат, вместо да бъде стимулирана, жлезата на Креси… ъъъ… регресира. Правилно ли произнесох думата?

— Да — промърмори Хнат. — До каква степен регресира?

— Съвсем малко. Но може да се окаже неприятно. Разбира се, ние го забелязваме веднага и прекратяваме терапията. И обикновено това спира регресията. Но не винаги. Понякога, щом веднъж жлезата на Креси бъде стимулирана… — Той направи жест с ръка. — Процесът продължава. Бях длъжен да ви кажа това и вие сте в правото си да се откажете. Е?

— Ще поема този риск — каза Ричард Хнат. — Така смятам. Всички останали го правят, нали? Добре, продължаваме.

Той извърна глава и видя как Емили, която беше още по-пребледняла, кимна едва-едва. Очите й бяха изцъклени.

„Напълно възможно е — помисли си той песимистично — само единият от нас да еволюира, вероятно Емили, а аз да деградирам до равнището на синантроп. До срасналите се един с друг кътници, кривите крака и канибалските наклонности. Тогава ще ми е адски трудно да се занимавам с продажби.“

Доктор Денкмал натисна копчето на апаратурата, подсвирквайки си весело в такт с операта.

Е-терапията на семейство Хнат започна.

Струваше му се, че губи теглото си, нищо повече, или поне в началото беше така. После почувства такава болка, сякаш го удряха с чук по главата. Заедно с болката той осъзна болезнено какъв ужасен риск са поели двамата с Емили и, че не е било честно от негова страна да подлага жена си на това преживяване само заради бъдещите продажби. Очевидно тя не го беше искала. Ами ако деградираше в такава степен, че да изгуби таланта си в правенето на керамика? Това щеше да бъде фатално и за двамата. Неговата кариера зависеше от това дали Емили ще остане една от най-добрите на планетата в изготвянето на керамични изделия.

— Спрете — каза той, но звуците сякаш не излязоха от устата му. Той не ги чу, макар че гласовият му апарат, изглежда, функционираше — усещаше думите в гърлото си. После осъзна какво се е случило. Той беше еволюирал, беше се получило! Неговата проницателност се дължеше на промените в мозъчния му метаболизъм. Ако и с Емили беше така, тогава всичко щеше да е наред.

Осъзна също и, че доктор Вили Денкмал е долнопробен дребен шарлатанин, чийто бизнес се крепи на суетата на простосмъртните и желанието им да станат нещо повече от това, което са в действителност. По дяволите продажбите му и контактите му! Какво значение имаха те в сравнение с възможността човешкият мозък да еволюира и да достигне до нови граници на познанието? Например…

Отдолу лежеше светът на мъртвите, неизменният демоничен свят на причините и следствията. По средата се намираше човечеството, но във всеки момент някой от хората можеше да пропадне и да потъне в лежащите отдолу дълбини на пъкъла. Или можеше да се издигне нагоре към третия, ефирния свят. За хората, намиращи се на средното равнище, винаги съществуваше рискът да потънат. Но я имаше и възможността да се издигнат. Във всеки момент реалността можеше да се промени. Рай и ад, не след смъртта, а сега! Всяка депресия или психично заболяване означаваше потъване. А другото… как можеше да се постигне?

Чрез емпатия. Проумяване на нещата не чрез външните им белези, а чрез тяхната същност. Например, беше ли виждал той някога в изделията на Емили нещо повече от стока, която се търси на пазара? Не. „А трябваше да виждам художествения им замисъл — осъзна той. — Духът, вложен в тях.“

Ричард разбра колко неетично е постъпил, като е подписал договора с „Чю-Зет изделия“, без да се посъветва с жена си. Може би Емили не желаеше произведенията й да се миниатюризират от фирмата, с която я бе обвързал той. Ричард не знаеше каква е стойността на макетите на „Чю-Зет изделия“. Можеха да се окажат боклуци. Под нормалния стандарт. Но вече беше прекалено късно. Когато колата се обърне — пътища много. Възможно бе да са се забъркали с производители на незаконен „пренасящ“ наркотик… Това би обяснило наименованието Чю-Зет — толкова напомняше на Кен-Ди. Но фактът, че те бяха избрали съвсем открито това име подсказваше, че не са имали предвид нищо незаконно.

Внезапно, в момент на мощен проблясък на интуиция, той осъзна: някой беше създал „пренасящ“ наркотик, срещу който Агенцията за борба с наркотиците към ООН нямаше нищо против. Агенцията вече беше дала разрешение Чю-Зет да излезе на пазара. И по този начин за пръв път „пренасящ“ наркотик щеше да стане достъпен и на добре контролираната от полицията Тера, а не само на далечните колонии, където нямаше сили за поддържане на реда.