Филип Дик - Трите стигми на Палмър Елдрич

— Моето йо-йо е вълшебно — каза момиченцето. — С помощта му мога да направя всичко, каквото си поискам. Какво да направя? Кажи ми, изглеждаш добър човек.

— Отведи ме при твоя вожд — каза Лео. — Това е от един стар виц. Няма да го разбереш — отпреди цял век е.

Огледа се наоколо и не видя никакви следи от човешко присъствие, само тревиста равнина. „Твърде хладно е, за да е Земята — помисли си той. — Синьо небе над главата ми. Хубав въздух. Плътен.“

— Не ти ли е жал за мен? — попита Лео. — Сега Палмър Елдрич завзема пазара ми, а когато успее, аз вероятно ще бъда разорен. Ще ми се наложи да сключа някакво споразумение с него.

„Защото, както изглежда, няма да мога да го убия“ — помисли си мрачно.

— Само че не мога да се сетя за споразумение, на което той би се съгласил. Май всички силни карти са в него. Виж, например, как успя да ме докара тук, а аз дори не знам къде е това място.

„Всъщност това няма значение — осъзна Лео. — Защото където и да е, то се контролира от Елдрич.“

— Карти — каза детето. — Имам колода карти в куфарчето си.

Лео не виждаше никакво куфарче.

— Къде?

Момиченцето коленичи и докосна тревата на няколко места. Тревата се отдръпна безшумно, то се пресегна в дупката и извади куфарче.

— Крия го тук — обясни тя. — От настойниците.

— Какво означава това „настойниците“?

— Е, за да си тук, трябва да си имаш настойник. Всеки от нас си има. Предполагам, че плащат за всичко, докато се почувстваме добре и се приберем у дома. Ако си имаме дом.

Тя седна до куфарчето и го отвори — или поне се опита да го отвори. Ключалката не поддаваше.

— По дяволите — каза тя. — Не търсех това куфарче. Това е доктор Смайл.

— Психиатърът? — попита Лео заинтригувано. — От някоя от онези големи кооперации? Работи ли? Включи го.

Момиченцето послушно включи психиатъра.

— Здравей, Моника — обади се психиатърът с металически глас. — Здравейте и вие, мистър Бълеро.

Не произнесе името правилно — сложи ударението на последната сричка.

— Какво правите тук, сър? Вие сте прекален стар, за да сте тук. Хи-хи. Или сте регресирали в резултат на неуспешна така наречена Е-терапия, фиуу щрак!

Механизмът зашумя възбудено.

— Терапия в Мюнхен? — попита той накрая.

— Чувствам се прекрасно — увери го Лео. — Слушай, Смайл, познаваш ли някой мой познат, който да може да ме измъкне оттук? Кажи ми някой, който и да е. Не мога да стоя повече тук, разбираш ли?

— Познавам мистър Байерсън — каза доктор Смайл. — Честно казано, в момента съм с него — чрез мой преносим терминал, разбира се — в неговия кабинет.

— Не познавам никой на име Байерсън — отвърна Лео. — Какво е това място? Изглежда е някакъв лагер за почивка на болни деца или деца без пари или някакво подобно проклето място. Мислех си, че може да е в системата на Проксима, но щом ти си тук, явно не е. Байерсън! — Той най-накрая се сети. — По дяволите, имаш предвид Майерсън, нали? Барни. От „П. П. Макети“.

— Да, точно така — каза доктор Смайл.

— Свържи се с него — каза Лео. — Кажи му незабавно да се обади на Феликс Блау от Трипланетната полицейска агенция или както там се наричат. Нека Блау да открие къде точно се намирам и да изпрати кораб тук. Разбра ли?

— Добре — отвърна доктор Смайл. — Ще говоря с мистър Майерсън веднага. Той тъкмо разговаря с мис Фюгейт, неговата асистентка, която същевременно е и негова любовница и днес е облечена с… Хмм. В момента те точно говорят за вас. Разбира се, аз не мога да ви предам какво си казват. Длъжен съм да пазя лекарска тайна, знаете… Тя носи…

— Добре де, кого го интересува какво носи? — попита Лео раздразнено.

— Моля да ме извините за миг — каза куфарчето. Звучеше надменно. — Ще се наложи да се изключа.

Настана тишина.

— Имам лоши новини за теб — каза детето.

— Какви?

— Шегувах се. Това всъщност не е доктор Смайл. Само се прави на такъв, за да не се чувстваме самотни. Работи, но не е свързан с никого.

Лео знаеше какво означава това — устройството беше автономно. Но в такъв случай откъде знаеше за Барни и мис Фюгейт и подробности за личния им живот? Та даже и с какво е облечена Рони? Момиченцето очевидно не казваше истината.

— Коя си ти? — попита той. — Моника чия? Искам да знам пълното ти име.

Нещо в нея му беше познато.

— Върнах се — съобщи куфарчето внезапно. — Е, мистър Бълеро… — Отново не постави ударението правилно. — Обсъдих вашия проблем с мистър Майерсън и той се свърза с Феликс Блау, както искахте. Мистър Майерсън смята, че си спомня някаква статия в домашен вестник относно лагер на ООН, подобен на този, в който се намирате. Някъде в района на Сатурн е — за бавноразвиващи се деца. Вероятно…