Чарлс Дикенс: Екскурзия с параход

След като мистър Харди изпълни две-три възхитителни фантазии на гребен и на няколко пъти приложи изключително забавната си шега да начертае скришом с тебешир кръст на гърба на някой от членовете на комитета, мистър Пърси Ноукс изрази надежда, че любителите музиканти ще доставят удоволствие на всички със своя талант.

— Може би — подкани той — капитан Хелвс ще бъде така добър?

Лицето на мисис Тонтън светна, защото капитанът пееше само дуети и не можеше да ги изпълни с никой друг освен с някоя от дъщерите й.

— Наистина — започна храбрият воин, — това би било особено щастие за мен, но…

— О! Моля ви! — се развикаха всички госпожици.

— Мис Емили, ще имате ли нещо против да изпълним един дует?

— О, ни най-малко — отвърна младата дама с тон, който недвусмислено показваше, че е изцяло против.

— Искате ли да ви акомпанирам, скъпа? — запита една от госпожиците Бригс с милото намерение да развали всичко.

— Много сме ви задължени, мис Бригс — отвърна рязко мисис Тонтън, която разбра хода й, — но моите дъщери пеят винаги без акомпанимент.

— И без глас — изхихика тихичко мисис Бригс.

— Може би — каза мисис Тонтьн, като се изчерви, защото, въпреки че не чу ясно думите, схвана смисъла на репликата, — може би нямаше да е зле, ако някои хора не чуваха толкова добре гласовете на други хора.

— А може би, ако мъжете, които са вербувани да ухажват нечии дъщери, имаха достатъчно собствен вкус, за да проявят интерес към дъщерите на други — отвърна мисис Бригс, — определени особи нямаше така бързо да показват злия си нрав, който, слава богу, ги отличава от някои други.

— Особи! — възкликна мисис Тонтън.

— Особи — повтори мисис Бригс.

— Нахалница!

— Животно!

— Тихо, тихо! — намеси се мистър Пърси Ноукс, който беше един от малцината, дочули този диалог. — Шшт! За бога, тишина за дуета.

След известно подготвително покашлюване и тананикане капитанът запя един дует от операта „Пол и Виржиния“, като започна в ниска гама като певците, които, като заслизат надолу, един бог знае докъде ще стигнат и дали изобщо ще се издигнат пак. В музикалните кръгове това се нарича „басово пеене“.

Виж (запя той) как над океана

изплува светъл ден

и в близката дъбрава…

На това място певецът беше прекъснат от ужасни писъци, които идваха откъм дясното веслено колело.

— Детето ми! — извика мисис Флийтуд. — Детето ми! Това е неговият глас, познах го.

Мистър Флийтуд заедно с няколко мъже се спусна веднага към задната част, откъдето идваха писъците, а гостите се развикаха ужасени — всички помислиха, че невинното създание или е попаднало с главата надолу във водата, или с краката напред във витлото.

— Какво ти е? — извика примрял бащата, който се върна с детето на ръце.

— О-о! О-о! О-о! — зарева отново невръстният мъченик.

— Какво има, момчето ми? — запита отново бащата и бързо съблече палтенцето от нанкин, за да провери дали му е останала поне една здрава кост.

— О-о! О-о! Толкова се изплаших!

— От какво, момчето ми, от какво? — попита майката, като успокояваше сладурчето си.

— О! Той ми правеше такива страшни муцуни! — извика момчето и се разтрепера от ужасния спомен.

— Той! Кой? — запитаха всички и го наобиколиха.

— О! Той! — отвърна детето и посочи Харди, който се преструваше на най-загрижен от цялата компания.

Всички с изключение на семействата Флийтуд и Уейкфийлд веднага разбраха цялата работа. Веселякът Харди, в изпълнение на обещанието си, беше забелязал, че детето се запътва към другия край на парахода и изведнъж се появил пред него с възможно най-безобразно изкривено лице, с което предизвикал този пристъп на ужас. Разбира се, на него му стана ясно, че въобще не е необходимо да отрича обвинението, а горката невръстна жертва беше заведена в каютата, където получи по един шамар от родителите си, защото си позволява да говори такива неща.

След като приключи този незначителен инцидент, капитанът поднови пеенето и мис Емили се присъедини, както му беше редът. Дуетът беше аплодиран гръмко — разбира се, идеалната самостоятелност на партиите заслужаваше тази похвала. Мис Емили изпълняваше своята част, без ни най-малко да се съобразява с капитана, а той самият пееше така силно, че нямаше дори и понятие какво прави партньорката му. След като изкара последните осемнадесет или деветнадесет такта сам, той прие аплодисментите на публиката с онази скромност, която излъчват хората, когато са убедени, че са сторили нещо, с което са взели ума на другите.