Робърт Шекли - Екскурзия

Папазиан изникна маскиран като човек. Бързо провери дали главата му е на мястото си. „Носът и върховете на обувките трябва да гледат в една посока“ — напомни си той.

Всички системи работеха нормално, в това число и компактната душа, захранвана с батерии за джобно фенерче. Папазиан се оказа на Земята, в центъра на непонятния и свръхестествен Ню Йорк, където се пресичаха десет милиона човешки съдби. Прииска му се да гропне, но човешкото тяло не беше приспособено за това и той просто се усмихна.

Папазиан излезе от телефонната кабина. Започваше играта с хората.

Веднага се сблъска с дебелак на около четиридесет години, който го попита:

— Ей, приятел, как да стигна най-бързо до ъгъла на Четиридесет и девета и Бродуей?

Папазиан отговори без да се замисли:

— Опипвайте тази стена и когато плътността й намалее, минете през нея. Ще се озовете в тунел, който го построиха марсианците, когато още се наричаха така. Излиза точно на пресечката на Четиридесет и девета и Бродуей.

— Тъп шегаджия! — отсече мъжът и тръгна, без дори да докосне стената.

— Какво недоверие! — каза си Папазиан. — Трябва да го отбележа в рапорта.

Само че изобщо не знаеше дали трябва да пише рапорт.

По обяд той влезе в едно заведение на Бродуей близо до Двадесет и осма улица и се обърна към бармана:

— Бих желал да пробвам вашите знаменити „хот-дог“.

— Знаменити?! — изуми се барманът. — Кога ли ще дочакам това?

— Че това вече е факт — увери го Папазиан. — Сандвичите ви „хот-дог“ имат най-добрата репутация в цялата Галактика. Познавам същества, прелетели хиляди светлинни години само заради тези хлебчета с месо и сос.

— Глупости! — заяви барманът.

— Така ли? Може да ви се стори интересно, ако ви кажа, че дори в момента всеки втори клиент е пришълец. Гримиран, разбира се.

Половината клиенти пребледняха.

— И вие ли сте чужденец?

— Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.

След малко вървеше по улицата. Нищо не знаеше за живота на Земята и се наслаждаваше на своето невежество — толкова много му предстоеше да научи! Направо изумително — да не знаеш какво да правиш, какво да говориш и за кого да се представяш.

— Ей, приятелче! — спря го един минувач. — Как да стигна до Порт Вашингтон?

— Не знам — отвърна Папазиан. Наистина не знаеше.

Някаква жена побърза да обясни на човека как да стигне до Порт Вашингтон. За съжаление в невежеството има някои неудобства. Да чуваш нови неща е интересно, но незнанието е по-увлекателно, реши Папазиан.

На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.

Папазиан влезе и я нае. Предполагаше, че е постъпил правилно, обаче тайно се надяваше да не е така. Би било по-интересно.

Младата жена каза:

— Добър ден. Аз съм мис Марш. Изпрати ме агенцията. Трябва ви секретарка, нали?

— Точно така. Името ви?

— Лилиан.

— Става. Можете да се захващате за работа.

— Но вие нямате нищо, дори пишеща машина.

— Купете всичко необходимо. Ето пари.

— Какво се иска от мен?

— Мен ли питате? — каза Папазиан с лек укор. — Нямам понятие дори аз с какво да се заема.

— Все пак, какво възнамерявате да правите, мистър Папазиан?

— Точно това искам да изясня.

— О-о… Добре. Мисля, че ще трябват бюро, столове, пишеща машина и всичко останало.

— Идеално, Лили! Казвали ли са ви, че сте хубава?

— Не.

— Значи съм сбъркал. Щом вие не знаете това, откъде ще го знам аз?

Папазиан влезе в хотел „Сентръл“ и се регистрира под името Хол. Хвърли горната кожа под леглото, за да не се мие.

Сутринта отиде в кантората. Лилиан вече беше там и подреждаше новите мебели.

— Очаква ви посетител, мистър Папазиан.

— Вече се казвам Хол. Пуснете го.

Влезе един дребосък на име Джаспърс.

— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Джаспърс?

— Нямам никаква представа смутено — каза посетителят. — Дойдох при вас, подчинявайки се на някакъв необясним порив.

Хол беше забравил къде е оставил своята Машина за Необясними Пориви.

— Къде го усетихте? — поинтересува се той.

— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнадесета улица.

— До пощенската купия? Така си и мислех! Много ми помогнахте, мистър Джаспърс. С какво мога да ви услужа?

— Казах ви, че не знам! Това беше необясним …

— Да. Но не искате ли нещо?

— Повече време — печално каза гостът. — Нали всички това искат.

— Не всички — твърдо отвърна Хол. — Може и да ви помогна. Колко време ви трябва?