Робърт Шекли - Екскурзия

— Поне още сто години.

— Елате утре. Ще видя какво мога да направя по въпроса.

Когато Джаспърс излезе, Лилиан попита:

— Наистина ли можете да му помогнете?

— Утре ще разбера.

— Защо не днес?

— А защо не утре?

— Защото го карате да чака, а това не е хубаво.

— Съгласен съм. Но за това пък е вълнуващо. Докато пътешествах забелязах, че животът е едно очакване. Следователно, трябва да се наслаждаваме на всичко, докато чакаме, защото само на това сме способни.

— Много е сложно за мен.

— Тогава напечатайте някакво писмо.

На тротоара стоеше човек с американското знаме. Около него се бе събрала тълпа. Човекът беше стар, с червено, пъпчиво лице.

— Искам да ви осведомя, че мъртвите се разхождат по света редом с нас — говореше той. — Какво ще кажете за това, а?

Хол се влкючи в разговора:

— Лично аз съм принуден да се съглася, защото тук стои стара белокоса жена с астрално тяло и изсъхнала ръка.

— Боже мой, това сигурно е Етел! Умря миналата година, мистър, и от тогава се опитвам да се свържа с нея. Какво казва?

— Цитирам: „Хърбърт, престани да дрънкаш глупости и си върви вкъщи. Забравил си, че вариш яйца на газовия котлон, водата вече е извряла и само след половин час твоята жалка обител ще изгори напълно“.

— Тя е! — възкликна Хърбърт. — Етел, как можеш да наричаш глупости разговорите за света на мъртвите, щом самата ти си дух?

— Тя каза — доложи Хол, — че мъж, който не може да свари едни яйца, без да направи пожар, няма право да говори за духове.

— Вечно ме поучава — каза Хърбърт и забърза нанякъде.

— Мадам, не сте ли много строга с него? — попита Хол.

— Не ме слушаше докато бях жива, същото е и сега. Нима може да се каже, че си прекалено строг с такъв човек?… Приятно ми беше да си побъбрим, мистър, но трябва да тръгвам.

— Къде?

— Как къде? В Дома за Престарели Духове — тя незримо се стопи.

Хол поклати глава възхитен.

„Земята! Какво прекрасно място!“ — помисли си той.

На Катедралната алея се тълпеше народ — основно венерианци, маскирани като немци, но имаше и обитатели на съзвездието Стрелец, преоблечени като хипита.

Един дебелак се приближи и попита:

— Хол Папазиан, ти ли си? Аз съм Артър Вентура, съседът ти.

— От Алдебаран?

— Не бе! От Бронкс.

— На Алдебаран няма Бронкс — констатира Хол.

— Ела на себе си, Хол! Няма те вече цяла седмица. Ейлин се побърка да те търси. Иска да се обажда в полицията.

— Ейлин?

— Жена ти.

Хол най-после разбра какво става. Това явление се нарича Кризисно Съвпадение на личности. Извънземни туристи досега не се бяха сблъсквали с него. Но този път се случи и той бе потресен.

— Добре — каза Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на жена си, моята скъпа Полийн…

— Ейлин — поправи го Вентура.

— Да де. Кажете й, че ще се прибера веднага, след като изпълня заданието.

— Какво задание?

— Заданието ми се състои в изясняване на самото задание.

Той се усмихна и се опита да си тръгне. Но Артър Вентура изведнъж започна да се рои, обкръжи го от всички страни, вдигна голям шум и направи опит за силови действия. За миг Хол си помисли дали да не използва лазери и да убие всички Артъровци. Но реши, че това не е в духа на събитието.

Униформени лица заведоха Хол до апартамента, където той попадна в обятията на разплакана жена. Тя веднага се зае да му разправя най-различни неща от личен характер.

Хол стигна до заключението, че именно тази жена се казва Ейлин. Тя не само твърдеше, че е негова законна съпруга — имаше документ за това.

Отначало му беше забавно да има жена, деца, банкова сметка, автомобил, няколко чифта бельо и всичко останало, което имат земляните. Хол до самозабрава си играеше с новите неща.

Почти всеки ден Ейлин го питаше:

— Скъпи, още ли не си спомняш нищо?

Той отговаряше:

— Не. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.

Ейлин плачеше. Хол свикна и с това.

Съседите бяха изключитело грижовни, приятелите — много добри. Стараеха се да не му показват, че не е с всичкия си — чудак, глупак, психар.

Той научи всичко, което някога е знаел Хол Папазиан и правеше същото. Намираше за интересни и най-елементарните неща. Можеше ли алдебаранец да разчита на нещо повече? Живееше истински земен живот и земляните го приемаха за човек!

Правеше, разбира се, и грешки. Трудно се справяше с времето, но постепнно свикна да не пали газовия котлон посред нощ, да не вдига децата в пет сутринта и да не тръгва за работа в девет вечерта. Не виждаше причина за тези ограничения, но те правеха живота му по-интересен.