Уилям Дийл - 27

— Ти луд ли си бе?

— Вероятно си прав, но нямам друг избор. Ще взема да се блъсна в тази дупка, дето й викате долина. Побързай, приятел…

Бяха заобиколени отвсякъде с планини. Снегът плющеше в стъклата на кабината. Драймън пикира покрай планината, изравни и се понесе над летището на сто и петдесет метра височина.

— Мисля, че летището е някъде там — каза той и посочи неопределено наляво.

— Не знаеш ли къде е?

— Шефе, не виждам нищо пред нас. Наистина летя по инстинкт.

Изведнъж през шибащите снежни топчици видяха да проблясват светлини.

— Ей го, братче! — изрева Драймън. — Остава само да кацнем! Дръж се!

Самолетът изрева — Драймън го завъртя на трийсет метра над земята, направи идеален 270 градусов наклон, спусна се точно над колата, намали мощността и вдигна предницата нагоре. Самолетът изсвистя и тупна на замръзналата земя. Сняг изхвърча към крилата и заудря кабината. Оградата в края на пистата летеше към тях. Драймън натисна силно дясната спирачка, самолетът се завъртя два пъти и спря.

Седяха цяла минута и гледаха снежните вихрушки отвън.

— Красиво, а? — каза най-накрая пилотът и се обърна. Пребледнелият Кигън му се усмихна уморено и вдигна палец.

— Едно да знаеш от мен — засмя се Драймън. — Всяко нещо, от което се отърваващ лесно, е хубаво нещо.

До тях спря кола с вериги на гумите. От нея изскочи червенокос мъж на около двадесет и пет години и уплашено се загледа в самолета.

— Добре ли сте, момчета? — викна той, докато се слизаха.

— За един час остарях с десет години — въздъхна Кигън.

— Удивително! Удивително! — извика младежът. — Никога не съм виждал някой да лети така!

— И вероятно няма да видиш пак — каза Драймън. — Ти се справи идеално, приятел. Как ти е името?

— Джеси Менърс — каза младежът и протегна ръка. Кигън скочи от крилото и тръгна през дълбокия до глезените сняг да се здрависа с младежа.

— Кигън, от службата за безопасност към Белия дом — каза той. — Това е моят пилот, капитан Драймън.

— Джени Менърс — повтори червенокосият. — Началник на летището. Защо не го приберете в хангара?

— Добра идея — съгласи се Драймън.

— Имаш ли нещо против да се кача в колата ти? — попита Кигън. — Трябва да се обадя на шерифа.

— Разбира се, но той не е тук. Той е в Гленууд Спрингс да говори с техния шериф. Видях го на обяд, точно когато заминаваше. Може да опитате с Дуейн Харис, той отговаря за горското стопанство и обикновено замества шерифа, когато го няма.

— Ще свърши работа.

Гласът на горския звучеше любезно, с малко страхопочитание от факта, че са кацнали в Аспън в такова лошо време. Менърс направи кафе и зачакаха Харис да мине с колата си петнайсетте мили от града до летището. Кигън отбягваше въпросите му и най-накрая младият началник отиде в хангара да помогне на Драймън да направи техническа проверка на самолета. Половин час по-късно пристигна горският — як мъж с дебел овчи кожух. Беше трийсетинагодишен, приятен рошав мъж, небръснат и усмихнат.

— Мистър Кигън? Аз съм Дуейн Харис от Горската станция на САЩ — представи се той.

— Радвам се да се запознаем — каза Кигън. — Надявам се да ми помогнете. Запознайте се с моя пилот, капитан Драймън, за по-късо Бепи.

Той показа на Харис пълномощията си и го дръпна настрани. Менърс, един от най-известните клюкари в Аспън, се правеше, че не им обръща внимание, но любопитните му уши бяха наострени.

— Търся един човек. Трекслър, Джон Трекслър: Познавате ли го?

— По дяволите, всички познават Джони. Работи като спасител в планинския курорт. Има ли някакъв проблем?

— Просто трябва да поговорим с него — каза Кигън. — Не искам да ви насилвам, но шерифа го няма в града и си помислих, че можете да ни помогнете.

— Разбира се. Да тръгваме, времето едва ли ще стане по-хубаво. Всъщност как, по дяволите, се добрахте дотук?

— С най-добрия пилот и малко ирландски късмет — каза Кигън с усмивка и излязоха в бурята.

Джеси Менърс едва ги изчака да потеглят и сграбчи телефона.

Джон Трекслър хвърляше чоп наум. Беше запланувал да отиде с колата на петдесет мили до Лидвил за уикенда, но при наближаващата буря май щеше да се откаже. Телефонът иззвъня. Беше Джеси Менърс от летището.

— А бе, Джони, значи така, а? Криеш от всички? — попита Менърс.

— Какво искаш да кажеш?

— За Белия дом.

— Какво за Белия дом?

— За Белия дом бе. Ти си бил важна клечка!

— За какво говориш, Джеси?

— Един армейски самолет току-що направи страхотно въздушно представление тук. Дойде направо от бурята. Две момчета от Белия дом. Идват да говорят с теб. Какво става, приятелю?