Уилям Дийл - Първичен страх

— Това е добре — каза съдията. — Нека те докажат, че е станало иначе.

— Има ли отпечатъци от пръсти върху подноса? — попита Гудмън.

— Ще разберем, когато видим съдебния доклад.

— Може би е носил ръкавици? — предположи Наоми. — Може би е танцувал в балета на Болшой театър, така че какво от това? — предположи съдията.

— С други думи не важи, докато не го докажат — обясни Вейл.

— Някакви власинки от ръкавици по подноса?

— Още веднъж, нека видим какво пише в съдебния доклад.

— Какво ще реши Шоут относно признаването на снимките? — попита Наоми.

Вейл погледна към съдията и леко вдигна вежди. Спелдинг се почеса по средата на носа си с показалец.

— Това е труден избор за него — каза Спелдинг. — Аз лично мисля, че те са уместни. Но ако ги допусне, ще има основания за протест. Моето предположение е, че ще ги допусне.

— Господи! — каза Наоми.

— Недей — каза Вейл. — Това може да ни е и от полза.

— Как?

— Зависи от мотива — предположи съдията.

— Точна така — отговори Вейл. — Може да се обзаложите, че вярната опозиция работи извънредно върху това. Ако не намерят такъв, може да им спретнем хубаво дело, като се позовем на прецедента Макнетън и използваме снимките.

— Кой е Макнетън? — попита Моли.

Съдията обясни.

— Макнетън застрелял един член на Британския парламент през 1893 г. Съдът не го признал за виновен поради умопомрачение и обществеността побесняла, така че Кралският съд, това е Британският апелационен съд, е формулирал правилото Макнетън. То постановява, че в случай на оправдание трябва ясно да бъде доказано, че по време на извършването на престъплението обвиняемият е бил жертва на такъв умствен недостатък, причинен от психическа болест, че не е знаел характера и качеството на постъпката, която е извършил.

— Или дори да го е знаел — добави Вейл, — той не е осъзнавал, че това не е хубаво.

— Иначе казано: Само някой смахнат може да направи такова нещо без причина — каза Гудмън.

Моли трепна с очи при употребата на думата смахнат.

Вейл стана и започна да обикаля.

— После имаме концепцията за непреодолимия импулс — каза той, — хора, които знаят разликата между добро и зло, но не могат да контролират действията си поради някакво умствено разстройство. Има доста начини, по които може да процедираме — трябва да определим кой е най-убедителният и с кой можем логично да бием областния прокурор. — Той се усмихна на Моли Ерингтън. — Което ни води при добрия доктор. Знам, че си говорила с Аарон само веднъж, но…

— Бих предпочела да се въздържа, докато чуя доклада на мистър Гудмън — каза тя.

— Аз съм Том — поправи я Гудмън с усмивка.

— Напълно справедливо — каза Вейл. — Какво ще кажеш, Томи?

— Вижте, аз не съм психиатър. Ще кажа просто какво съм научил и какво мисля. Всъщност не съм напълно сигурен какво мисля.

— Какво, по дяволите, си открил там? — попита Вейл.

— Не е точно това, просто, ъ-ъ…

— Да?

— Не знам, Марти. Този момък наистина се е чукал още в детството си. Имам смесени чувства към него.

— Всички ги имаме, Томи.

Гудмън гледаше снимките, докато говореше, сякаш ужасът в тях някак си го приземяваше в реалността. Той обрисува Стемплър като едно дете не на мястото си, което е пораснало в надарен, но разочарован интелектуалец; неговите способности предизвиквали презрение у един строг и безжалостен баща, твърдо решен, че момчето ще го последва в ада на въглищните мини; и една майка, която смята образованието на Аарон Стемплър за дяволска работа — едно момче, което боят с колан и обидите на родителите му не са успели да го обезсърчат от смелото му и упорито търсене на знания. Насърчаван е от мис Ребека, която вижда в младежа нарастваща надежда, която някога би могла да се превърне във възкресение от горчивата доживотна присъда в емоционално пустото и естетически опорочено градче в Кентъки. Аарон е един самотник, привличан едновременно и от професиите, и от изкуствата — както повечето младежи искат но едно или друго време — да бъдат адвокати, доктори, актьори и поети — и чийто мечти са били постоянно осуетявани.

Гудмън разказа за Ребека, която се оказва единственият сигнален огън, един фар на познанието и мъдростта в иначе безрадостното и измъчено място, задушено от собствените си егоистични традиции; една жена, към която хората от градчето се отнасят като към необходимо зло; една жена, която заплашва фанатизма на тяхното тясно и закоравяло наследство, едно мнение вероятно оправдано от „възпитанието“, което е дала на Аарон Стемплър. И накрая той говори за сексуалната освободеност на Аарон Стемплър.