Уилям Дийл - Първичен страх

— Не ми звучеше като прелъстяване — каза Гудмън. — Звучеше ми повече като…

— Повече като какво, Томи? Да теглим чертата — една жена на около трийсет години се е чукала с едно четиринайсетгодишно момче.

— Знам, знам, но в нейните представи това звучеше, не знам, много естествено.

— Да, добре, но аз съм сигурен, че нашият прокурор няма да го сметне за толкова естествено. Ще я обрисува като перверзна и лоша. Ние дори не можем да я при зовем. Ако тя реши доброволно да даде показания, Венъбъл ще я окове с вериги за изнасилване на малолетен, преди още да стигне до свидетелската скамейка. По дяволите, дори ако показанията и може да помогнат да го спасим, аз бих я посъветвал да използва правото си да не отговаря. Не можем да я оставим да се обвини сама.

— Извинете ме — каза Моли сковано. — Това е тактика и си е ваш проблем, не мой. Това също така е безсмислено на този етан. Може би той я е съблазнил. Или може би случаят е толкова болезнен, че той не иска да го признае. Брат му и неговата приятелка? Това е местен мит, защо е толкова странно, че той е решил да го увековечи? Колкото до цитатите — тя вдигна рамене, — те вероятно са му допадали. Моето предположение е, че тестът му за интелигентност сигурно ще превиши нормите. За Бога, та той е прочел Библията, когато е бил на шест години. Сигурно е трябвало да бъде в медицинския университет в Харвард, вместо да чисти библиотеката?

Съдията се усмихна: „Май си имаме огън доктор.“ Той каза:

— Приемам, че това означава, че искаш да се върнеш в Дейзиленд?

— Утре — отговори тя. — Имам доста работа да свърша. — Тя се обърна към Томи. — Искам да те поздравя. Томи. Ти си научил доста неща за два дни.

— От които, изглежда, нито едно не важи. — В гласа му имаше раздразнение.

— Всяко нещо с времето си — каза тя с усмивка. — Мисля, че трябва да се опиташ да намериш момичето.

— Приятелката на Стемплър, Линда?

— Да.

— Тя вероятно е заминала — каза Гудмън. — Доста деца пребивават в Дома на Спасението и после се връщат там, откъдето са дошли.

— Защо? — попита Моли. — На първо място, какво ги е накарало да избягат? Мислиш ли, че Аарон би се върнал в Криксайд?

— Така че може би тя не си е отишла вкъщи — обади се Вейл. — Може би все още е някъде наоколо. Може би се крие.

— Може би тя знае какво се е случило — каза Гудмън.

— Стемплър казва, че е напуснала преди три седмици — допълни Наоми.

— Може би той я прикрива — предположи Гудмън.

— Мислиш, че тя е убила Рашмън? — попита Наоми.

— Не непременно — каза Вейл. — Може би са го направили заедно. Или тя е била там. Може би той наистина се страхува за нея, а не за себе си.

— Ти гадаеш, Марти.

— Имали ли сме някога дело, когато да не сме гадали?

Том се засмя.

— Е, сега, като го казваш…

— Докторът каза да я намериш, Томи — каза Вейл. — Иди да я намериш.

Улицата беше пуста. Той чуваше шума от трафика през няколко пресечки. Леден бриз клатеше мъртвите клони на дърветата, наредени по Бенър стрийт. Иначе беше тихо. Децата дори бяха изоставили кафявия шевролет до ъгъла.

Когато влезе в Дома на Спасението, чу няколко колебливи тонове на саксофон, някой на горния етаж се опитваше да изсвири „Мисти“. Намери Меги в стаята с телевизора. Тя беше учтива, но едночасовият разпит не го доближи повече до загадката на Аарон Стемплър.

— Съжалявам — каза Меги. — Трябва да разберете, че между нас тук съществува голямо доверие. Никой не иска да говори по адрес на другия. Това някак си, не знам, би развалило магията. Ако имаше нещо, в което епископът наистина беше добър, то е, че защитаваше хората. Ето защо ние не издаваме фамилните имена и родните места.

— Уважавам тяхната тайна, Меги. Благодаря ти за помощта.

— Но ако изникне нещо, което може да ти помогне, ще ти се обадя — каза тя.

— Каква си ти, майка на вертепа?

— Щях да бъда следващият талисман на момчетата от олтара — каза тя с меланхолична усмивка.

Когато Гудмън наближи фолксфагена си, видя едно парче хартия под чистачката. Това беше сгъната хартиена салфетка със съобщение, написано с дребен, нежен почерк. „Алекс. Б стрийт. Батмън и Робин.“

Гудмън погледна по улицата, но никой не се виждаше. Качи се в колата, запали я, поседя около минута в очакване древното парно да загрее. Когато погледна отново към Дома на Спасението, видя завесите на прозореца на втория етаж да мърдат.

— По дяволите — каза той. И тръгна за Б стрийт.

В отминалите години Б стрийт е била една от най-модерните пазарски улици в града. Важни дами и дебютантки пристигали в лимузини с шофьори, за да им се подмазват енергични търговци, дъхащи на чесън, които предлагали визонови и хермелинови кожи, или да украсят вратовете и пръстите си с ослепителни творби с различен цвят, предназначение и карати. Магазините отстъпили на небостъргачи със зашеметяващи гледки, вътрешни паркинги и униформени пазачи на асансьорите, оставяйки зад себе си четири пресечки с мрачни витрини, повечето от които заковани с дъски, с изключение на баровете с унили стриптизьорки, поклащащи се безстрастно по тесните рампи, и заложни къщи, чийто прозорци с решетки парадираха със специални списания за събота вечер, пенсионерски часовници и китари.