Уилям Дийл - Първичен страх

— Носът ми — извика той. — Счупи ми носа.

— Само стани пак и ще ти счупя и двете капачки на коленете — изръмжа Гудмън.

Той чу един трясък зад себе си и видя Алекс да се шмугва в постройката. Гудмън го последва, втурна се през вратата и просто се сви вътре. Беше тъмно като в подземие. Тук-там светлината проникваше през счупените прозорци и цепнатините в стените. Приземният етаж дъхаше на безнадеждност. Гудмън изведнъж се намери обратно във Виетнам, прегърбен в тъмната джунгла от срутени стени, паднали напречни греди и пропаднали тавани. Той си припомни старите умения — клекна неподвижно като статуя, ушите му се наостриха за най-малкия шум, очите му изследваха мрачния интериор за най-слабото движение. Чакаше търпеливо. Две-три минути минаха и една дъска изскърца отляво. Мускулите му се стегнаха. После видя неясно движение в ивицата светлина. Алекс се придвижваше крадешком през разрушения интериор. Гудмън тихо го последва, придържайки се към сенките, като намаляваше дистанцията между себе си и момчето. Алекс изведнъж го видя и хукна. Гудмън се хвърли след него, сграбчи една строшена дреболия и я хвърли с лявата си ръка към бягащата фигура. Дъската удари Алекс йод коленете, той залитна и се хвърли напред през една измазана стена от шперплат. Падна по лице сред талази от прах. Гудмън скочи през дупката, сграбчи Алекс за яката, издърпа го на крака и го блъсна във вътрешната тухлена стена. Дъхът на момчето изскочи като от надупчен балон. Гледаше с широко отворени очи. Гудмън го сграбчи за обицата.

— Успокой се, малко копеле, или ще ти скъсам и другото ухо — изръмжа той. Бръкна в джоба си, извади обицата, която беше откъснал в стоянката на Аарон, и я показа на сребърната светлина.

— Не — изхленчи момчето.

— Ще си поговорим — каза Гудмън. — Или ще потанцуваме. Да полудуваме ли, а?

— Моля, не ми причинявайте болка — изхленчи момчето.

Гудмън мушна пръст в гърдите му.

— Какво търсеше в стоянката на Аарон? — настоятелно попита той.

— Ъх, ъх… мислех, знаете… може би е имал… радио или нещо скрито…

Гудмън задърпа обицата и лицето на момчето се изкриви от болка.

— Откъде знаеше, че съм там?

— Аз живея там. Първата стоянка отдясно. Чух те да говориш със стария инвалид, когато влезе. Помислих, че може би знаеш нещо и те проследих.

— Какво? Какво предположи, че знам?

— Знаеш… може би Аарон ти е казал, че има нещо скрито някъде.

— Глупости! — Гудмън задърпа по-силно обицата.

— Оу… хей, аз…

— Опитай отново?

— Не знаеш да се държиш като детектив, човече — изхленчи момчето. — Ти дори не си ченге.

— Ще ти кажа какво знам. Знам, че името ти е Алекс и знам, че откъснах едната ти обица, а сега ще откъсна и другата.

Той задърпа обицата и меката част от ухото на Алекс се разтегна с половин инч. Момчето изпищя.

— Не ми причинявай болка. Моля те, не ми причинявай болка!

— Тогава ще играеш честно с мен.

— Той имаше някои книги…

Гудмън задърпа по-силно.

— Оу! Господи, моля те, човече…

— Още една лъжа и ще ти откъсна ухото.

— Беше заради видеокасета! — извика той.

— С какво?

— Не знаеш ли?

— Просто отговори на въпроса ми, какво имаше на видеокасетата?

— Имаше шоу!

— Какъв вид шоу?

— Глупости с момчетата от олтара.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли не знаеш?

Гудмън се наведе близо до него, дръпна силно обицата и я задържа в ръката си. Момчето се загърчи от болка.

— Порно — извика той.

Гудмън отскочи назад изненадан. Леко отпусна ухото.

— Порно? — повтори той.

— Да. Касетка с чукане.

Гудмън пусна обицата и се облегна назад.

Момчето дишаше тежко.

— Нещо специално с момчетата от олтара.

Гудмън трудно прикриваше шока си.

— Продължавай да говориш — каза той.

— Ходехме на това място в прерията, това беше една стара сграда, която църквата притежаваше, и той я беше подредил с легло и всичко, и ние го правехме, а той режисираше. Като в Холивуд. Направи това, направи онова. Той посочваше кой да почне пръв. Понякога го правехме всички, понякога само един от нас. После, когато се разгорещеше, изключваше машината и сам го правеше.

— Кой е този той? — попита Гудмън.

Усмивката на момчето беше изкривена.

— Кой друг? Епископът.

— Епископ Рашмън?

— Да. Самият светец. Наричаше го „Да се отървем от дявола“. Не е ли развратник?

— Ти от момчетата от олтара ли си?

— Да, аз, Аарон, Били и Питър.

— Само четирима?

— Не мислиш, че сме били първите, нали? Можеш да се обзаложиш, че е имало и други преди нас — но никой няма да си признае. Мислиш ли, че някой ще признае? Глупости, кой би ни повярвал всъщност?