Уилям Дийл - Първичен страх

— Полудяла от самота? — като ехо повтори Уудсайд.

— Полудяла от самота — повтори Търнър. — В миналото той е бил отличен ученик в основното училище и гимназията, но все още ни липсват няколко месеца от времето, когато си е тръгнал оттам и е дошъл тук, така че все още си имаме задача за домашно върху миналото му, лейтенанте.

— Нещо в полицейските регистри, някакви сведения да е създавал проблеми преди това? — попита Венъбъл.

— Нищо досега — отвърна Търнър. — Той е работил като прислужник в болницата няколко месеца, после си намерил работа като чистач в библиотеката. Има добри отзиви от надзирателя там. Учил е задочно в градския колеж, но още не сме взели копия оттам. Това е за сега.

— Ще се опитате ли да отгатнете цифрите върху задната част на главата на жертвата? — попита Даниелсън.

— Няма шанс засега — каза Търнър с усмивка. — Някой друг?

Другите детективи поклатиха глави.

— Благодаря, Лу — каза Стенър. — Доктор Уудсайд, вие сте наред.

Уудсайд повдигна огромното си туловище от стола и се заклати към предната част на стаята.

— Без да ви досаждам с много технически дрънканици, ще запазя това за голямото представление, ето какво можем да докажем — каза той задъхано със самодоволна усмивка. — Ножът взет от извършителя по време на ареста. Определено е оръжието, с което е извършено убийството. Кръвта по дланите и тялото на извършителя е от жертвата. Има също така парченца от плътта на жертвата по ножа и по дрехите на мистър Стемплър. Отпечатъците от пръсти по касата на вратата, стените и оръжието, с което е извършено убийството, съвпадат с тези на извършителя. Също имаме влакна от дрехите му, които съвпадат с влакната по килима и ние можем да проследим дирите му от мястото на убийството до кухнята по петната кръв по килима. Също можем да докажем, че той е напуснал през вратата на кухнята и е слязъл по задните сгънала, после пак е влязъл в църквата през задната врата и е тръгнал по коридора към църквата и стаичката за изповед, където е бил намерен да се крие.

— Какво ще кажете за чекмеджето с ножовете? — попита Венъбъл. — Някакви отпечатъци?

— Много странно, но няма — каза Уудсайд. — Взехме няколко власинки от чекмеджето, но още не сме успели да ги съпоставим с нещо.

— Ще бъде хубаво, ако успеем да докажем, че той е дошъл през задната врата и е носил ножа до спалнята — каза Венъбъл. — Ще ни помогне да констатираме предумишленост.

— Ще го имам предвид — каза Уудсайд.

— Много добре — каза Стенър. Той погледна към Венъбъл така, сякаш се усмихна. — Нещо дотук? — попита той.

— Изглежда добре — каза Венъбъл, като отиде до предната част на стаята. — Но са ни необходими още две неща, за да приключим това дело.

— Мотив? — каза Стенър.

— Точно така — отговори тя. — Сигурна съм, че психиатрите ще му позволят да застане пред съда, но това не изключва, че Вейл няма да пледира, че е ненормален; това просто означава, че Стемплър може да бъде съден. Нека се надяваме, че нашите психиатри няма да го изкарат душевноболен. Което ми напомня, че Вейл също си е наел психиатър.

Тя прелисти бележника си.

— Моли Ерингтьн. Трийсет и четири годишна, завършила magna cum laude в щата Индиана, работила е около шест години с душевноболни с отклонения в психиката в клиниката „Джастин“ в Индиана. Предполага се, че е страшно добра, така че може да се обзаложите, че ще измисли нещо да противодейства на нашите психиатри. За радост можем да преодолеем тази пречка. Но ако ще изкараме Стемплър пред съда, ни трябва мотив, Абъл, нещо, което да накара журито да стисне зъби, иначе Вейл може да се опита да използва самия характер на престъплението, за да докаже, че клиентът му е луд.

— Добре тогава — каза Стенър стоически. — Предполагам, че просто трябва да ви намерим мотив, мадам прокурор. Кое е другото нещо?

— Докажете ми, че не е имало никой друг в стаята, когато епископът е бил разрязан на филийки и кубчета!

Няколко минути преди обяд Вейл събра екипа на защитата в офиса си. Моли Ерингтън дойде последна. Изглеждаше забързана, почти без дъх.

— Това е доктор Моли Ерингтън, нашият психиатър, който живее тук — представи я Вейл с усмивка. — Съжалявам, че трябваше да те върна от Дейзиленд толкова скоро, но исках всички да те видят и искам да чуеш какво е научил Томи в Кентъки.

— Радвам се да се запозная с вас — тихо каза тя.

— Вече обясних правилата на играта. Всички казват каквото искат без задръжки. Наоми, ти си прочела доклада от аутопсията. Нещо, което да не знаем досега?