Уилям Дийл - Първичен страх

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че момчето го е направило. Той е уплашен, измисля си, но… един от нас скоро ще го пречупи. Въпрос на време. Имаме повече фактически доказателства, отколкото обикновено успяваме да съберем за един месец. Оръжието, отпечатъци от пръстите, отпечатъци от стъпките, пръстена на епископа…

— Пръстена на епископа?

— Той носеше пръстена на епископа.

— Мислите, че това е обир?

Стенър помисли върху това няколко секунди.

— Не.

— О?!

— Не по начина, по който го е направил. Не обичам да спекулирам…

— О, давай само сега. Спекулирай.

— Аз бих казал, че това е някакъв вид… религиозен мотив. Може би този Стемплър се е забъркал със сатанизма или някакъв вид култ. Чувства се нещо такова. Ще разберете, когато погледнете снимките. Между другото, още не сме пуснали в печата тази информация. Аз държа докладите, така че да не изтече нищо.

— Добра идея — каза Венъбъл и се обърна към Янси. — И така, какъв е проблемът, Джек. Звучи така, сякаш дори ти можеш да спечелиш това дело.

— Много мило — тихо се засмя Янси. — Искам шоу. Искам фойерверки. Искам да влезеш в съда и да засипеш съдебните заседатели с факти. Отнеси се към делото като към задача от първостепенно значение, както всъщност си е, а не като към предрешена работа. Когато това момче изгори, искам майка му — ако има такава — да бъде там и да аплодира екзекутора.

— Е, поздравявам те за това, което си свършил досега — каза Венъбъл на Стенър. — Но вече сме свикнали да очакваме това от теб, Абъл. Това е цената, която трябва да платиш за това, че си най-добрият. Всички очакват от теб невъзможното.

— Благодаря — каза той. — Ще продължа да го правя за вас.

— И скромен, също така — каза тя, след като той си тръгна.

Телефонът иззвъня и Янси го грабна.

— Да, тук е Джек… шегуваш се! Е, да ме вземат дяволите, може би все пак има справедливост на този свят… О, да, мисля, че Джени ще се захване със случая от страна на градската прокуратура.

Тя отчаяно поклати глава и стана.

— Благодаря, че се обади — каза Янси и затвори.

— Ти си дяволски сигурен в себе си — рязко каза тя. — Не съм сигурна, че искам да участвам в този цирк.

— Не те е страх, нали? — каза той играейки си с нейната суета. Стана, взе си стика за голф и пусна няколко топки на килима.

— Хайде, Джек, това е недостойно дори за теб. Както изглежда, ние може да спим и пак да го спечелим.

Той упражни няколко дълги удара, като изпрати топките в една кошче за боклук, което за тази цел лежеше на една страна в ъгъла.

— Може би ще е малко по-трудно — каза той.

— Защо такава промяна на чувствата?

— Защото току-що разбрах кой ще представлява това момче Стемплър в съда.

— Наистина? Изненадай ме.

— Вероятно ще те изненадам. — Той я погледна над стика си. — Мартин Вейл.

Тя беше поразена.

— Мартин Вейл? — като ехо повтори тя.

— Добрият съдия се обади.

— И Вейл е приел делото?

— Не мисля, че е имал голям избор. Трудно може да се изкара беден след сделката с Пинеро.

— И така, натресли са му го — каза тя.

— Такава е и моята оценка.

Тя се беше изправяла лице в лице срещу Вейл в съда само два пъти. Първия път съдебните заседатели се бяха появили след два дни уединение и бяха провъзгласили делото за безизходно. Делото стана невалидно. Две години по-късно се изтърка и отмря — една естествена смърт, за която човек можеше да вини системата. И така завърши при равен резултат — никой не пострада.

Вторият процес беше катастрофален.

Три месеца окръжният елитен отряд за борба с наркотрафика беше по дирите на един колумбиец на име Раул Кастило, един от най-големите доставчици на кокаин в града. Една дузина ченгета участва в издирването. Имаха подслушани телефонни разговори, филми, снимки, документални следи, продажби в колежите и свидетели, които се бяха обърнали срещу Кастило, за да спасят собствената си кожа.

Главният им свидетел беше Мико Родригес, приятел на Кастило от детството, станал таен агент. Той беше проникнал в бандата и разкриваше конците, които водеха от едно доказателство към друго, помагаше да се затворят вратичките и даваше възможност на Венъбъл да изгради мощно обвинение срещу Кастило. Тя направи само една грешка — влюби се в Мико. Както повечето любовници, тя му се доверяваше, разкри му повечето опасни нишки от делото си. Накрая капанът щракна. Кастило беше заставен да се подчини.

Всичките нейни други активи потънаха в дървенията, когато стигна до съда. Това беше нейната стихия, идеалната витрина за нейния ум, красота и жар, един шанс да накара всичко да проработи заедно. Тя беше тигрова акула, вероятно най-добрият правист, който някога са имали в кантората на областния прокурор. Гъвкава, безупречно подготвена, смъртоносна, винаги като хищник очакваше своя противник да направи случайна грешка, за да се нахвърли да го убие. Венъбъл беше най-добрият риторичен артист. Нямаше място за грешка, когато се бориш срещу нея.