Уилям Дийл - Първичен страх

— Окей — каза той и погледна през рамото на Вейл към вратата на килията. Вейл се обърна и попадна право в каменните очи на Абъл Стенър, оградени от телени рамки. Той стана и отиде до вратата на килията.

— Имате ли нещо против? — каза Вейл.

— Аз също имам права тук, адвокатино.

— Съдията и аз сме се разбрали, Стенър — каза Вейл. — Никакви ченгета до петък сутринта при разглеждане на делото. Сега той е изцяло мой.

— Никой не ми е казал такова нещо — каза Стенър категорично.

— Тогава сигурно инструкциите не са стигнали до теб, лейтенант. Може би е по-добре да попиташ шефа си и ако той също не знае, кажи му да се обади в офиса на съдията Шоут. Между другото, ти ли си отговорен за това, че са настанили моя клиент долу в помийната яма?

— Аз не съм сержант по настаняването, Вейл — тихо каза Стенър. — Мисля, че нормалната процедура при подобни случаи…

— Напомням ти, лейтенант — прекъсна го Вейл, — че в този момент тук седи един невинен човек. И трябва да се отнасят с него както с всеки невинен човек, очакващ процеса, независимо какво си мислите.

— …е да бъдат поставени при условия, гарантиращи максимална безопасност — довърши мисълта си Стенър.

— И недей да величаеш тази дупка, като я наричаш максимална безопасност. Максимална безопасност, глупости. Само един садист може да постави човек там долу.

— Както вече ти казах…

Вейл го прекъсна отново.

— Ти вече си го разпитвал достатъчно за тези почти двайсет и четири часа. Можеше поне да му позволиш да си вземе един душ, по дяволите. Все още има засъхнала кръв по косата си, за Бога.

— Току-що ти казах, че не съм отговорен за това, което става тук. Аз разследвам дело за убийство. Това е моето задължение.

— Е, няма да го правиш сега и тук.

— Винаги трябва да играеш твърдо, така ли?

— Има ли друг начин на игра?

Стеньр се обърна рязко и напусна сектора с килиите.

Вейл се върна отново при момчето и седна на леглото до него.

— Това е Стенър. Той е човекът, който разследва твоя случай. Един суров полицай, Аарон. Наричат го „Ледената шушулка“.

— Разбирам защо — каза Аарон. — Съмнявам се, че има дори една унция кръв в цялото си тяло. Играеше си игрички с мен.

— Кой си играеше игрички с теб?

— Мистър Стенър и неговият колега, ъ-ъ… Търнър. Един чернокож човек, който се държеше приятелски. Този Стенър, гледаше ме със суровите си очи и се опитваше да ме сплаши с приказките си. После излизаше за кафе или до тоалетната. И мистър Търнър почваше благо да ми говори.

— Това е много проницателно от твоя страна, Аарон — каза Вейл.

— Накрая им казах и на двамата: „Вижте, казах ви всичко, което знам. Не знам какво друго да направя, освен да почна да си измислям. Това ли искате да направя?“ Те си тръгнаха и повече не се върнаха.

Вейл едва сдържа смеха си. Той разбираше колко им е трудно на Стенър и Търнър да приемат голата истина.

— Нещо лошо ли съм направил? — попита Аарон.

— Много добре си се справил — каза Вейл. — Сигурен съм, че помниш името ми?

— Разбира се. Мистър Вейл.

— Добре. Нека почнем отначало. Кажи ми цялото си име.

— Аарон Лук Стемплър.

— Откъде си, Аарон?

— Кентъки.

— Откъде в Кентъки?

Аарон се засмя.

— Ще ми се смеете. Криксайд.

— Криксайд? Как се пише това?

— Така както се произнася. Крик — к-р-и-к, сайд — с-а-й-д. Намира се до конския водопой, затова се нарича Криксайд.

Вейл се засмя.

— И колко души живеят в Криксайд, Аарон?

— Не знам, двеста, там някъде.

— От колко време си в града?

— Следващия месец ще станат две години.

— Бил ли си някога арестуван?

— Не, сър.

— Бил ли си обвинен в престъпление?

Момчето поклати глава.

— До кой клас си учил в училище?

— Завършил съм гимназия. Взех два семестъра в колеж, знаете, по пощата.

— Та ти си доста интелигентен, нали?

— Е, сър, знам достатъчно да се подслоня, когато вали.

Вейл се разсмя от сърце.

— Поне все още не си загубил чувството си за хумор.

Нека те попитам, беше ли приятел с епископ Рашмън?

— Да, сър.

— От колко време?

— Срещнах го около седмица, след като дойдох тук. Били Джордън ме заведе в Дома на Спасението и епископ Рашмън беше там. Каза ми, че мога да се настаня и аз бях много благодарен, тъй като нямах много пари.

— Колко време живя там?

— До миналия декември, една година и девет месеца. Трябва да напуснеш, когато навършиш осемнайсет, но той ми позволи да остана още почти година. Помагах в църквата и в други неща. После през декември аз и Линда си наехме квартира на Рийджън стрийт.