Уилям Дийл - Първичен страх

— Съжалявам, не исках да нахалствам. Аз не съм полицай, отче, аз съм адвокат. — Вейл се поколеба за момент, преди да добави: — Аз представлявам Аарон Стемплър.

— Разбирам — каза свещеникът, очевидно нито шокиран, нито разстроен от признанието. — Аз съм отец Август Делани — и подаде ръка.

— Вейл. Мартин Вейл.

— Бедният Аарон — каза той. — Господ да благослови момчето. Моля се за неговото опрощение.

— Познавахте ли го?

— О, да. Приятно момче. Господ знае какви ужасни демони са обладали душата му, за да извърши такава постъпка.

Вейл не беше съгласен с неговата обичайна проповед за качеството на невинността.

— Каква ирония, нали? — тихо каза отец Делани. — Епископът е не само жертва, но и неговото уединение е нарушено дори в смъртта. Какъв срам, милият човек дори не може да почива в мир.

— Съгласен съм — каза Вейл. — Вижте, отче, това вероятно е тъп въпрос, но какво точно прави един епископ?

Свещеникът се усмихна и тръгна покрай бюрото да провери пощата.

— Епископът управлява организацията, мистър Вейл — каза той, като разлистваше писмата. — Светата епархия — архиепархията. — Отецът върна непрочетения лист хартия в подноса за писма и обърна страниците на книгата за срещи на текущата дата. — Тази епархия има пет хиляди и триста квадратни мили — продължи той, като местеше пръст надолу по списъка със срещите. — Седем колежа и университета, неколкостотин начални и основни училища, дванайсет болници, триста и дванайсет енории и мисии, над хиляда свещеници, над сто монаси и около три хиляди монахини. Също хиляда дякони и светски работници. — Той погледна нагоре и се усмихна. — Доста впечатляваща територия, не мислите ли?

— Много — отговори Вейл.

Делани се облегна на ъгъла на бюрото със скръстени ръце и каза:

— Епископите са връзката между енориашите, свещениците и Ватикана. „Учители на вярата, свещеници на светото богослужение и министри на управлението“, това е описанието на работата според каноничния закон. Огромна работа, сър, нейният стрес е погубил не един добър свещеник.

— И как се справяше с управлението архиепископът?

— Той преуспяваше. Планът му за деня беше запълнен от сутрин до вечер, винаги имаше делегации, срещи и, разбира се, Дома на Спасението и епископският капитал, който финансираше всичките му други благотворителни дела. Като добавка към всичко епископът пише… пишеше… статии по теология за „Кетолик Дайджест“ и няколко национални светски издания, отговаряше на писмата на енориашите и свещениците и пишеше една седмична колонка за „Трибюн“. После имаше проповеди, разбира се, и отговори на папския нунции.

— Нунции?

— Папската кореспонденция. Епископите се отчитат само на папата, мистър Вейл, те имат огромна свобода на действие.

— Ох! От колко време е бил епископ? — Назначен е от папа Павел VI. Това е било през 1975 г. Те бяха големи приятели. Той не беше толкова близък с папа Йоан.

— Защо така?

Делани вдигна рамене.

— Може би той беше прекалено… откровен.

— За какво?

— Елате — каза Делани, — трябва да проверя олтара. — Свещеникът му направи знак да го последва и докато продължаваха разговора, го поведе надолу по коридора към църквата. — Разбирате ли, мистър Вейл, това са трудни времена за американските епископи. Тях ги дърпат на една страна, после на друга. Има го и либералния момент — те искат църквата да промени отношението си към всичко; от контрола на раждаемостта и аборта до безбрачието и ръкополагането на жени. Много стресова ситуация съществува в църквата. Няколко епископи са си взели продължителни отпуски заради стреса.

— И епископ Рашмън взимаше становище по тези въпроси?

— Той се опитваше да… изглади… различията в своята епархия. Да го постави като въпрос на индивидуалното съзнание на индивида. Ватикана заема по-твърда позиция.

— Това му е създало неприятности с Рим?

— Не, не неприятности. Подозрение, може би. Светият Отец е доста консервативен.

— Имаше ли епископът обичаен дневен режим?

— О, да. — Той обикновено слизаше долу в общата стая към седем и десет, седем и петнайсет. Имахме сутрешна молитва. После се подготвяше за първата литургия. Всичко правеше сам. Литургията беше неговата радост — може да се нарече мания. Сам палеше светлините, запалваше свещите на олтара, посрещаше тълпата, доливаше шишенцата с вино и вода. Четеше сутрешната литургия без момче на олтара. След службата закусваше и четеше вестниците „Трибюн“, „Ню Йорк Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнал“. После пишеше и четеше пощата. Следобедите бяха за срещи.